Джос Стърлинг - Феникс

- Благодаря, сър.

Пророка потупа корема си с тлъстите си пръсти.

- Може би тази вечер трябва да ме наричаш „татко”. Така ще създадеш правилното впечатление.

Предпочитах да вляза във вана с живи змии.

Еднорог и Дракон не се сдържаха и се спогледаха разтревожено от тази отстъпка.

- Само Феникс - предупреди ги Пророка. - Една дъщеря може да си позволи такива волности. Синовете ми ще продължат да се държат със страх и уважение към мен. Няма да се срамя пред хората.

С кого щяхме да се срещаме, че дори Пророка изпитваше страхопочитание към тях? Не го бях виждала да се съмнява в облика си досега, но от друга страна, не го бях виждала и извън Общността. За него това вероятно беше среща на дребни деспоти в границите на Общото събрание на Организацията на обединените нации, всичките строени, за да измерят кой е най- големият нарушител на човешките права.

Лимузината спря пред „Уолдорф” и униформен портиер изтича да отвори вратата. Дракон слезе пръв, за да огледа обстановката, а сетне помогна на Пророка да се измъкне от колата. Аз бях последна. Пригладих роклята си и тръгнах към елегантното преддверие. Не можех да откъсна очи от красивия хотел. Харесаха ми редиците светли прозорци на величествената сграда, висока седем етажа, бдителният, чевръст персонал, който се грижеше за всяко желание на гостите още преди да са си го помислили. Тишината и шикът - пълна противоположност на мястото, откъдето бяхме започнали пътуването си. Лицето на портиера беше безизразно, когато се отдръпна, за да направи път на огромното туловище на Пророка, въпреки че съзрях проблясък на интерес в очите му, когато видя огърлицата ми. Диамантите бяха великолепни. Надявах се, че притежателката им няма да вечеря в Уест Енд днес.

- Какво мога да направя за Вас, сър? - попита дежурният портиер във фоайето.

- Имам резервация за ресторанта на името на господин Лондон - отривисто отвърна Пророка.

- Разбира се, сър. Останалите от компанията ви вече пристигнаха. - Портиерът ни поведе към ресторанта и ни предаде на оберкелнера. - Господин Лондон.

С елегантни движения оберкелнерът ни заведе до маса в частна трапезария в задната част на ресторанта. Минахме покрай посетители, седнали около маси с бели покривки, свещи, цветя и сребърни прибори. Всичко излъчваше атмосфера на привилегированост. В ъгъла седяха мъж и жена, хванали се за ръце. Мъжът нежно галеше пръстите и. Нещо като тъга напълни със сълзи очите ми.

„Айвс.”

„Фей, къде си?”

Свързах се с него, без да искам. Касия ме погледна стреснато. Леко поклатих глава и блокирах връзката, която бях установила. Тя кимна в знак, че разбира, че съм поправила грешката си.

Влязохме в трапезарията и видях шестима души, седнали около масата. Телохранителите им стояха до стената зад тях. Всички станаха учтиво, за да стиснат ръката на Пророка.

- Господа, надявам се, че не съм закъснял. - Пророка се беше задъхал леко, след като бе вървял от колата дотук - истински маратон за човек, който прекарва дните си излегнал се на диван.

Мъжът с червеникава коса начело на масата поклати глава.

- Не, господин Лондон, току-що си поръчахме питиета. Аз съм господин Ню Йорк.

Пророка се усмихна малко колебливо. Не се почувства удобно, когато разбра, че те са имали възможност да го обсъдят, преди да дойде.

- Приятно ми е най-после да се запознаем лично.

Другите измънкаха имената си, докато Пророка обикаляше и се ръкуваше с тях. Москва, Пекин, Куала Лумпур, Сидни, Мексико Сити. Не бяха имена на хора, а на градове.

Пророка направи знак на Касия, Дракон и Еднорог да застанат при телохранителите и после ме представи.

- Дъщеря ми Феникс.

Господин Ню Йорк стисна ръката ми.

- Очарован съм.

Почувствах как дарбата му ме докосва като хладен бриз, докато се опитва да прецени силата ми.

Изчистих съзнанието си от всички мисли, защото не знаех как действат способностите му. Да си водач на саванти изискваше известен контрол над умовете им, затова предположих, че всички в стаята притежават такива умения. Озадачен, но не и разочарован, той пусна ръката ми и изщрака с пръсти, за да повика сервитьора.

- Още един стол за госпожица Лондон, може би между баща и и мен.

Господин Ню Йорк явно се беше определил за водач на групата. Огледах лицата на останалите присъстващи. Никой не възрази, но и не изглеждаха много доволни от подредбата.

Той реши да се пошегува със създалото се положение.

- Господа, извинявам се, че монополизирах най-красивата гостенка на вечерта. Единственото ми оправдание е възхищението ми от красивите жени.