Джос Стърлинг - Кристал

- Говорихме за това, но ти нямаш достъп до този спомен. Но това не е важно сега. Без да спираш времето, просто погледни какво казвам сега. Ще го направиш ли?

Феникс кимна отсечено.

- Добре, ето какво - контесата е бърникала в умовете ви. - Аз задържах в главата си картина от гибелния край на моминската вечер. - Вярно ли е това, което казвам?

Скай прехапа устни.

Ти вярваш, че това е истина.

И това щеше да свърши работа.

- Даймънд е моя сестра. - Извиках в мисълта си всички години, които бяхме прекарали заедно, картини, в които тя си играеше с мен, докато бях малка, после като обаятелната по-голяма сестра и по-скорошния ни живот, когато деляхме апартамента. - Феникс, истината ли казвам?

- Да, виждам, че тя е била част от миналото ти. - Феникс скръсти ръце на гърдите си и сбърчи вежди замислено. Скай взе ръката на Даймънд.

- Тя е твоя сестра. Не те лъже.

Добре. Това беше лесната част.

- Знаете ли какво е сродна душа?

- Разбира се - рече Даймънд. - Ние всички сме саванти - Тя ме гледаше с някакъв мъчителен копнеж в очите да си спомни, а бариерите в ума й да паднат.

- Както и аз. Както и Сол.

- Ами господин Хю тук? - Карла посочи към Стив. - Предполагам, че и той също е савант?

- Не. - Просто суперзвезда. - Той е... наш приятел.

Стив вдигна ръка.

- Госпожо, не познавам тези мъже много отдавна, но мога да ви кажа, че те са добри хора. Моля ви, повярвайте им. Онази стара вещица горе в планината е развинтила умовете ви.

- Благодаря ти, Стив. Сега, моля ви, чуйте това много внимателно. Бяхте отвлечени, защото вие сте сродните души на мъжете от семейство Бенедикт. Контесата искаше да си отмъсти заради участието ви в ареста и опозоряването на сина й в Лондон преди няколко месеца.

Цветът се отдръпна от лицето на Скай.

Момичето казва истината до последната дума.

- Карла, твоята сродна душа е в тази стая. - Сол коленичи пред съпругата си и взе ръката й. - Тук съм. - Той притисна дланта й към гърдите си. - Всеки удар на сърцето ми бие за теб от първия ден на нашата среща.

Нещо в Карла се пречупи и за миг изправеният й гръб се преви. Тя докосна с ръка бузата му и жаловито попита:

- Защо тогава не те помня?

Очите на Сол се напълниха със сълзи.

- Защото спомените ти са били откраднати. - Той целуна дланта й. - Ще опитаме да ги върнем, но кълна се, Карла, ако не успеем, ще натрупаме нови спомени. Ще започнем отначало. Не мога да живея без душа.

Скай се сгуши на канапето до Даймънд.

- А коя е моята сродна душа? - гласът й сякаш идваше от много уплашено място дълбоко навътре в нея.

- Зед. Той те отнесе на ръце от крепостта. - Не трябваше да усложнявам нещата. - Той е невероятен. И ти е много предан.

- Ами моята? - попита Феникс. Тонът й беше гневен. Добре.

- Айвс. Отново ще го обикнеш, когато се срещнете, повярвай ми. Вие сте женени.

- Какво сме? Но аз не съм на повече от осемнайсет!

- Синът ми беше много убедителен - рече Сол с гордост.

- А моята? - Даймънд ми подаде ръка. - Кристал, нали така?

Знаех, че все още не си спомня името ми, а само иска да се увери, че го е запомнила правилно.

- Да, Ди Ти си по-голямата ми сестра. Ти се грижиш за мен, откакто татко почина.

Тя затвори очи.

- Помня го. Контесата не ми го е отнела, но не помня, че е починал. - Една сълза се търкулна по бузата й Можех да убия контесата, задето й причиняваше отново тази мъка!

- Помниш по-ранния си живот, преди той да почине, защото спомените ти тогава не са свързани с Трейс, твоята сродна душа. Вероятно е изтрила всичко, което се е докосвало леко до факта, че идната събота ще се жениш. В това число и мен, защото аз бях там, когато се срещнахте.

- Как бих могла да се омъжа? - Въпросът й не очакваше отговор. Това сега наистина изглеждаше невъзможно. Момичетата приеха нашата версия на истината, но никоя от тях не беше пълноценна личност. Искрата беше угасена и след нея беше останала една издълбана свещ.

- Какво ще правим? - попита Скай и аз изпитах облекчение, че въпросът й сега включваше всички в стаята. Сол се изправи.

- Карла, един от синовете ни е в болница, а другите са в затвора. Не можем да оставим Уил сам. Той беше в добро състояние, когато Лили го откара в болницата, но не мога да понеса мисълта, че лежи там сам, без никой от семейството около него.

- Моят син е в болница? - Карла потрепери.

- Уил. Четвъртият поред. Контесата го простреля.

Карла скочи от стола си.

- Сол Бенедикт, какво правим тук, щом той се нуждае от нас?

Сол се усмихна.

- Сега вече приличаш на Карла. Стив, Кристал, ще останете ли при момичетата?