Джос Стърлинг - Кристал

- Всичко наред ли е при вас? - попитах го, като се борех с чувството на загуба, подобно на пешеходец, който иска да овладее чадъра си във ветровит ден. Не можех да позволя на емоциите си да се излеят метафорично навън, не и сега.

- Колкото може да се очаква. Хайде, влизай. - Той се отдръпна. Свалих си якето и ботушите и влязох във всекидневната. В единия край се бяха скупчили Карла, Даймънд, Скай и Феникс. Стив се въртеше около вратата, за да не им щукне да побягнат. Питах се какво ли му минаваше през главата. Животът му несъмнено беше необичаен, нали беше филмова звезда, но главата си залагах, че досега не беше прекарвал подобна нощ.

- Кристал се прибра - рече Сол с принудена бодрост. Даймънд обърна очите си към мен. Бяха вледеняващо студени.

- Струва ми се, че се срещнахме днес следобед.

Кимнах. Заболя ме, когато почувствах, че изобщо не иска да ме приеме, но тя не беше виновна.

Карла се изправи и застана пред другите три жени като майката мечка, която защитава мечетата си.

Не разбирам какво си мислите, че правите, господин Бенет...

Един мускул започна да играе по лицето на Сол и единствено това издаде болката му.

- Карла, аз съм господин Бенедикт, а ти си госпожа Бенедикт. Моята съпруга.

Тя махна с ръка.

- Не знам на коя планета живеете, господин Бенедикт, но настоявам да ни освободите незабавно. Прекарвахме си такъв чудесен уикенд с нашата приятелка, контесата. Не мога да си представя какво ви е прихванало, че да ни изнесете оттам в безсъзнание! Ще съобщя за вас в полицията.

Потопих се в силата си, за да разбера какво се беше случило с връзката на Карла с нейната сродна душа. И тук беше същото като в ума на иконома. Всичко, което я правеше неповторима, се въртеше като в полудяла въртележка или може би в този случай, като рояк пчели. Не можех да проникна през облака, не можех да се доближа, за да видя дали духовната й същност беше останала в сърцевината му.

- Господин Бенедикт. - Даймънд излезе пред Карла. Усещах, че упражняваше върху нас своите помирителни способности. - Не разбирам какво ви е накарало да сторите онова, което сторихте, но вие със сигурност разбирате, че това не е редно, нали? Ще сме ви благодарни, ако просто се оттеглите от вратата и ни оставите да си тръгнем.

Тръшнах се в един стол, като се борех с отчаянието си. Силата ми, сравнена с тази на контесата, беше като муха, изправила се в битка срещу Годзила.

- И къде ще отидеш, Ди? Контесата не ти е никаква. Аз съм твоя сестра. Делим един апартамент във Венеция, помниш ли? Там ли искаш да отидеш?

Даймънд ме погледна така, сякаш аз бях загадка, която не можеше да разреши.

- Моля? Апартамент? Във Венеция? Знам, че имам апартамент, който наследих от баба ми, но вас не ви помня?

- Да, от Nonna. - Нещо се закачи за останките от съзнанието й. - Ами мама? Силвър, Стийл, Топаз, Питър и Опал? В момента племенничките ти се вълнуват до пръсване, защото горят от нетърпение да бъдат шаферки на сватбата ти следващия уикенд, когато ще се ожениш за Трейс. Ако не ми вярваш, обади се на Мисти.

Мисти?

- Твоята племенница. Тя е на петнайсет и не би те излъгала, тъй като дарбата й е да казва винаги истината.

- Помня Мисти, но тя е съвсем малко момиче. Не може да се женя. Нямам никаква представа за какво говорите. Спрете! Спрете! - Даймънд запуши ушите си и седна на канапето.

Стив сложи ръка на рамото ми, за да ме успокои.

- Няма смисъл, Кристал. Те наистина не помнят нищо за хората в живота си или поне не от последните няколко години. Сол не спира да им говори, откакто са будни, и резултатът е този - той посочи с жест към отбранителните пози на четирите жени. Като се поставих на тяхно място, се догадих защо се държаха така - бяха се събудили на непознато място, а наоколо им имаше само „непознати“. В момента не се познаваха с друг, освен една с друга.

Но способностите им все още действаха. Това ни даваше пролука в защитната им обвивка, от която можехме да се възползваме.

- Добре, хайде да опитаме това. - Почувствах как част от енергията ми се завръща, когато сграбчих новата си стратегия. - Скай, ти можеш да усетиш, когато някой те мами, като наблюдаваш цветовете му. Нали така?

Скай кимна, а сините й очи ме гледаха подозрително. Браво на теб, момиче, помислих си аз. Не искам да ми вярваш, искам да повярваш на себе си.

- Наблюдавай всичко, което казвам. Феникс, ти можеш да съзираш мислите ми, нали?

Феникс хвърли поглед към Скай.

- Да, мога. Но откъде знаеш?