Джос Стърлинг - Кристал

Добре де, аз говоря с телепатия по различен начин от вашия. Преживей го.

Извинявай. Не видях, но усетих как се ухили широко. През оградата и обратно при колата. Очакваме всеки момент полицията да се притече на помощ на горката, дребна старица - контесата, срещу тези американски крадци.

Тя стреля по вас!

Самоотбрана.

Беше пленила момичетата!

А те бяха съвсем щастливи при нея. Последва мълчание. Кристал, ти можеш да им помогнеш, нали? Ти си търсач на души, ще можеш да намериш връзките им с нас, щом те са ги изгубили, нали?

Наведох се, за да не се блъсна в един клон. Истината ли? Нямам никаква представа, но ще опитам.

Аз и Зед... В отчаянието си да си върне Феникс, Айвс искаше да ме моли, да ме призове да ги намеря, но той знаеше, че иска невъзможното, и аз усетих как премисли думите си. Разбираме. Не бива да се виниш, ако не успееш. Ти не си виновна за нищо.

Казаното засили решимостта ми да успея. Трябва да има някакъв начин и аз няма да се откажа, докато не го открия.

Стигнахме оградата - висока и неприветлива, тя изглеждаше така сякаш преди стотици години нещастните крепостни на графа на Монте Балдо бяха положили камъните един върху друг.

Ъ, Айвс.

Какво има?

В училище никак ме нямаше по физическо.

- Зед, сладкишчето тук има нужда да я повдигнеш.

- Сладкишчето? - Щях да обезглавя Хав.

- Извинявай. Хав не спираше да говори за теб и е малко трудно да изтрия гласа му от главата си.

Точно като по сигнал, чух Хав да изстрелва съобщението си към мен като метеор, който падаше в личната ми атмосфера.

Сладкишче, къде, по дяволите си? Нали трябваше да си в безопасност в хеликоптера!

От гневния изблик гласът му беше толкова силен, че се препънах.

- Добре ли си, Кристал? - попита ме Зед и ме хвана за ръка.

- Хав ми е ядосан.

- Кажи му да се пръждосва. Трябва да се спасяваме. - Зед дръпна въжето, което бяха преметнали през каменната стена, за да се увери, че още е вързано здраво.

Преброй седалките, Хав. Или аз оставах, или ти и Уил. Той как е?

Работя по него сега. Ще използваме гримьорната на Стив в Уинебаго за спешно отделение. Куршумът го е уцелил високо в дясното рамо.

Съсредоточи се върху работата си. Скоро ще се измъкна оттук.

Уриел, Виктор и Трейс изскочиха от дърветата от малко по-различна посока от онази, по която ние бяхме поели. След като всички се събрахме, Зед се изкачи по въжето и изчезна от поглед. Изкачването щеше да е много унизително. Щях да забавя всички.

- Кристал, ти си наред - рече Трейс и сигурно се питаше защо се взирам във въжето, сякаш беше питон, който се поклаща пред очите ми

Скочих, повдигнах се няколко метра нагоре, усетих как ръцете ми не издържат и се пуснах на земята. Опитах отново, но този път успях само да се ударя в стената като неопитен звънар, който бие камбаните и когото въжето е повдигнало от пода.

- Съжалявам, не мога да се кача. Никога не съм мечтала да ставам екшън герой и никога не съм развивала мускулите на ръцете си, освен като вдигам чашата за кафе.

Трейс се покатери по въжето чевръсто като маймуна.

- Вик, вържи я с въжето през кръста.

Беше мило от тяхна страна да не ме поднасят, когато ме затеглиха нагоре като чувал с картофи. Сълзи на гняв заради собствената ми неумелост запариха в очите ми, но бях твърде ядосана, за да им позволя да потекат. Вместо това ги обърсах силно.

- Извинявай - измърморих, когато стигнах горе.

- Няма нищо, Кристал - Трейс отвърза въжето и го хвърли към следващия. - Ще се оправиш ли сега?

Погледнах надолу и преглътнах - беше доста високо. За късмет, снегът се беше натрупал до стената така че щях да се приземя на мекичко.

- Естествено. Аз съм ницджа. Не исках да ви преча. - И като се примъкнах не много грациозно по дупе до ръба на стената, взех въжето, което минаваше от другата страна, и наполовина се спуснах, наполовина паднах по дупе в снега и цялата се разтресох. Зед ме измъкна от дупката и ме прегърна.

- Нинджа, а?

- Ти си чул?

- Всички чухме. Трябва да разкажа на Хав.

- Ще те убия, ако му кажеш как съм ви забавила.

- Не си ни забавила, Кристал, справяш се отлично.

Братята му се спуснаха без усилие при нас и всяко елегантно кацане беше упрек към мен затова че бях избягвала часовете по физическо. Когато и шестимата се събрахме извън земите на крепостта, безпокойството ми намаля.

- Татко казва, че Уил ще се оправи - докладва Трейс. - Лили ще го закара до болницата с Хав, а татко ще отведе момичетата във вилата със Стив. Иска да отидем при тях.