Крис Бънч - Кралят-воин

Тя запали две свещи, за да разсее усилващата се мрачина, взе пакетите от ръцете ми и ги разгъна.

— Ще ти донеса чиния — каза ми все така шепнешком. — А нещо за пиене?

— Вода — казах със свито гърло и погледнах храната, с която бях мислил да се нагостя добре. Апетитът ми беше изчезнал. Линтон се върна с прибори и бокал с вода от великолепен кристал, малко поолющен.

— Седни — покани ме тя. — Ето, сега ще ти нарежа наденичката.

— Не. Кажи ми нещо — макар че знаех отговора. — Тези двамата са родителите ти, нали?

Тя кимна.

— Те какво ще вечерят?

Линтон ме погледна изненадано.

— Ами… останал им е хляб от снощи. И мама свари супа… преди два дни.

— Занеси им това — посочих продуктите пред мен. — И още… — извадих един сребърник от торбата си. — Ако баща ти пие вино, да си купи едно шише.

— Но… ти…

— Просто днес е денят на една от фамилните ни богини. Трябва да постя, а в живота си бездруго съм направил достатъчно неща, за да не искам да я гневя повече.

Линтон се поколеба.

— Хайде, момиче — подканих я и тя се подчини.

Изтегнах се на леглото. Чудех се какво да правя. Тя скоро се върна, погледна ме и се усмихна.

— Благодарим ти. Добър човек си.

Поклатих глава и отвърнах, като се помъчих да скрия яда си:

— Не. Боя се, че вече няма добри хора.

Тя седна на леглото, сложи ръка на коляното ми и промълви:

— Има — стана и бавно започна да разкопчава роклята си. — Аз ще ти харесам. Заклевам ти се. Ще направя всичко, което поискаш… и ще ми хареса. Всичко.

Роклята се смъкна около глезените й. Отдолу носеше само тънък комбинезон. Пъхна пръсти във връзките му и го смъкна. Голото й тяло беше безукорно гладко, с малки гърди и нежни къдрици между бедрата.

Курът ми се размърда. Беше… не можех да си спомня колко време беше минало, откакто бях лягал с жена. Откакто… велики богове, откакто се любих с Алегрия в нощта, преди да умре, толкова отдавна и толкова далече, в замръзналите майсирски свеби. Странно, щях да помисля, че споменът ще охлади страстта ми, но не би. Алегрия, най-голямата любов в живота ми; Маран, бившата ми жена; Амиел Калведон, която обичаше и двама ни, всички те вече потъваха в спомена и осъзнах, че е минало достатъчно време и че спомените за тях вече няма да могат да властват над живота ми, за добро или лошо.

Искаше ми се да стана, да смъкна селяшките си дрехи и да взема в обятията си това момиче, тази гола жена, която стоеше пред мен и чакаше.

Но само я хванах за ръката и я придърпах да седне до мен. После отидох до торбата си, извадих обещаните два сребърника и добавих още един.

— Аз съм от онези, които го обичат различно.

Линтон се постара да прикрие страха си. Облиза устни.

— Казах „всичко“ и го казах сериозно.

— Обичам да гледам жени, които спят.

— Какво?!

— Като момче често надничах през една цепнатина в стената и гледах съседското момиче — излъгах. — Беше по-голяма от мен и, разбира се, не знаеше, че я гледам. Всяка нощ, преди да си легне, сресваше косата си, черна като твоята, и след това лягаше, гола, и гледаше към нещо, което не можех да видя. Може да е било портрет на някой, когото е обичала. После очите й се затваряха и заспиваше.

— Това ли обичаш?

Кимнах.

— Нищо ли не искаш да правиш… след като заспя?

Поклатих глава.

— Но това е… — и замълча.

— Странно ли?

— Да.

— Но точно това обичам — подадох й монетите.

Станах, отидох до един стол и седнах. Тя продължаваше да ме гледа — чакаше да извадя камшик несъмнено или нещо такова; после легна и вдигна крака.

— Искаш ли да се галя?

— Не.

Тя остана да лежи сковано няколко мига.

— Какво стана после с онова момиче?

— Избяга с някакъв войник. Аз бях само на десет.

— Женен ли си?

— Да. С три деца. Чакаме четвърто.

— Но все пак обичаш да…

— Да. И да си със затворени очи.

Тя замълча. Седях неподвижно. Очите й се отвориха два пъти, погледна ме и пак ги затвори. Дъхът й се успокои. Продължавах да чакам. След малко тя задряма. Завих я с одеяло, взех от лавицата куклата, която реших, че й е любимата, и я поставих до нея.

Изпих си водата, свих се на пода и след като изредих наум всички видове глупак, които бях, заспах.

Събудих се точно когато исках — винаги съм могъл да го правя, — около час преди съмване. Линтон продължаваше да спи, с куклата, вече сгушена под одеялото.

За пореден път се направих на глупак — оставих всичкото злато на Салоп до нея на леглото, излязох безшумно от стаята и тръгнах навън под бавния утринен дъжд.