Крис Бънч - Кралят-воин

Явно се оказа жаден за кръв, точно както се надявах, защото не чух тревожни викове. Разкарах го от ума си и се съсредоточих върху това да спусна стъпалото си малко по-надолу, да задращя за поредната цепнатина, да я намеря и да се смъкна още по-надолу, без да спирам да умолявам пръстите си да пуснат мъртвата си хватка и да потърсят нова.

Изтекоха три или четири века, преди отново да погледна рисковано надолу. Бях някъде на трийсет стъпки над рова и надолу камъкът беше гладко излъскан, поради което преди не бях се тревожил, че някой може да щурмува оттук.

Мръснозелената вода беше направо отблъскваща. Надявах се само, че някой амбициозен тип не се е натегнал да подсигури кулата, като вкара в рова гмеж отровни змии. Не изглеждаше никак лесно. Набих токата на резервния колан в една от цепнатините, за да се смъкна поне още няколко стъпки, вдишах дълбоко, оттласнах се от стената и скочих.

Паднах във водата с плясък, който сигурно прозвуча като на скочил над вълните кит, и потънах, без да мисля за мръсната вода и какво плува из нея. Свих се на кълбо, както бях правил като хлапе, когато скачах тъпашки в непознати вирове, без да съм проверил за подводни скали, и започнах да се издигам към повърхността.

Бях на трийсетина стъпки от спуснатия подвижен мост и двамата стражи, които сигурно бяха чули плясъка, стояха на него зяпнали.

— Помощ! — заломотих и запръсках слюнка с надеждата, че мръснозеленият жабуняк около мен скрива лицето ми. — Помощ… не мога да плувам… — и доплувах по-близо, като плясках с ръце. Единият часови притича, наведе се, протегна ръка, хванах я и той ме издърпа през дървения парапет, все едно че мята риба на сушата. Но не бях рибата за кормене, превъртях се, изритах го и го проснах върху моста.

Другият разбра кой съм, посегна за меча си, скочих с камата на Перак в ръка и я забих до дръжката под ребрата му. Той се задави, издъхна, бързо се извъртях и прерязах гърлото на приятеля му, преди да се е съвзел. Прибрах камата в канията и я тикнах под куртката си. Мечът на Салоп се озова в едната ми ръка, дългият му нож — в другата.

В края на подвижния мост имаше още двама стражи. Затичаха към мен, като вадеха мечовете си. Замахнах в лъжлива маневра, камата се заби в корема на първия и го изритах в приятеля му. Вторият залитна, видя смъртоносното оръжие в ръката ми, издаде звук като папагал, който душат, и скочи в рова.

Дотук добре. Минах през стражевия пост, вдигнах припряно мандалото на портата, излязох навън, все още без да се е вдигнала врява, и за миг се спрях да пусна обратно мандалото и да дръпна вратата, с надеждата да се затвори.

И се озовах на свобода, свободен на улиците на Никиас! Видях момчето, което ме беше зяпало, подхвърлих му една монета, че не ме беше предало, и го подминах тичешком. То се обърна след мене все така зяпнало, без да издаде звук, и се зачудих дали не е глухо, или просто е много, много мудно.

Разклонението на Латейн тук беше тясно и на няколкостотин крачки по-надолу имаше мост към центъра на града. Хукнах към него покрай шепата стъписани граждани, излезли на вечерна разходка. След това се овладях и тръгнах небрежно, като един от многото стражи наоколо, с надеждата, че няма да обърнат внимание не това, че съм без шлем, мокър от глава до пети, с нелепо петно от кръв на корема и с извадени оръжия в двете ръце.

Чух викове и тропот на конски копита и погледнах през рамо. Трима конници в сивата униформа на Гвардията препускаха в тръс по крайречната улица към мен. Не изпаднах в паника и продължих да крача бавно. Завикаха:

— Спри!

— Спрете го!

Конските копита зачаткаха в припрян галоп.

Бяха с пики и ги снишиха, щом ме настигнаха. Не знам дали имаха заповед да ме убият, или просто не бяха наясно колко съм ценен уж за „Великия“ им съвет, но моментът не беше подходящ за обсъждане на въпроса.

На пръв поглед един пешак срещу конник е изгубена кауза, но всъщност невинаги непременно е така, освен ако пешакът не изпадне в паника и не побегне, в който случай бързо го нанизват на шиша за печене.

Трима срещу един… Разполагах с две предимства: първо, нямах срещу себе си добре обучени кавалеристи — краката им стърчаха нелепо от двете страни на седлата, дръжките на пиките не бяха добре прибрани под мишниците им, а върховете им се въртяха на кръгове, вместо да са насочени стабилно; второ, бяха трима и и тримата се опитваха да ме нанижат и си пречеха.

Когато се доближиха на трийсетина стъпки, скочих встрани, все едно че се каня да се хвърля в реката. Най-близкият дръпна наляво към другаря си, конят на другия залитна, за малко да падне и първият трябваше да свие обратно. Третият беше много близо, сниших се покрай него и шибнах върха на пиката му с меча си в камъните на крайречната улица. Острието се запречи и изхвърли ездача от седлото високо във въздуха. Пиката му се прекърши и той падна с дивашки крясък върху острието на меча ми, който го чакаше. Първият вече се опитваше да ме заобиколи, но се извъртях, забих острието в бедрото му и той изрева и падна от седлото.