Крис Бънч - Кралят-воин

Последният беше успял да овладее коня си и острието на пиката му беше насочено право в мен. Изчаках го да срита коня си в галоп и останах на място готов; вдишах дълбоко без никакъв страх и оставих тялото си само да намери контраатаката.

Изведнъж той извъртя коня и препусна бясно към кулата, като крещеше от страх.

Този път се сетих да прибера оръжията и затичах в обратната посока. Бързо минах по моста, като се мъчех да измисля какво да направя след това. Вдясно беше един от богатите квартали, в който, спомних си с малко напъване, бях живял с бившата си жена. Напред и вляво се отиваше към един от работническите квартали в Никиас — и точно тази посока избрах.

На два пъти ме видяха от градската стража, видяха петната по мен и се шмугнаха в близките дюкяни — не искаха да имат нищо общо с кървавата работа, в която съм се забъркал.

Стигнах до един пазар, в бедняшки район, където новите стоки бяха рядкост и при това на високи цени, и повечето дюкяни предлагаха най-нужните за живот неща. На табелата пред един пишеше: „ПРОДАВАМЕ УПОТРЕБЯВАНИ ДРЕХИ“ и бързо се шмугнах в него.

Дюкянджията, мършав плешивец с изтъркан мръсен халат, само погледна кървавата ми униформа, вдигна ръце и викна:

— Не съм те видял. Честно. Вземи каквото щеш… не си влизал тук… аз ще изляза малко на въздух.

— Стой тук — заповядах му. — Нищо лошо няма да ти направя.

— Знам бе, знам. Не съм и помислил, че си си помислил, че може да съм си помислил, че… — заломоти той.

— Обърни се с гръб.

— Добре де, добре. Ама не ме мушкайте в гърба, сър. Заклевам се, дума няма да кажа на никого за нищо, но моля ви, не ме убивайте. Женица си имам и три, не, четири дечица, не заслужават да останат сиротинки… — той чак зарева горкият.

Слушах го с половин ухо и бързо претърсвах купищата дрехи. Намерих някакви тъмнокафяви торбести панталони, същия цвят вълнена фланела, чийто бивш собственик сигурно се беше къпал с нея цял век, плъстена шапка, с която щях да приличам на пълен тъпак, и най-хубавото — голяма торба с ръчно плетени презрамки като тези, дето ги носят пътуващите амбуланти из бедните провинции. Смъкнах си униформата, наредих на продавача да не се обръща, за да не разбере какво съм си взел, и припряно се преоблякох. Най-отличителния си белег, дългата си руса коса, скрих под шапката. Оръжията ми отидоха в торбата. Пуснах две жълтици на пода и заповядах:

— Изчакай, докато решиш, че е изтекло едно обръщане на пясъчния часовник. Иначе лошо ти се пише.

— Не, сър, не, няма да се обърна аз, ще ви оставя колкото време искате, часове и часове, жив да сте, че ми пощадихте животеца, та женицата и дечицата няма да ги изхвърлят на улицата и от глад да умрат… — изхвърчах от дюкяна и закрачих по улицата, обзет от най-невинни помисли.

Стигнал бях до средата на площада и тъкмо се канех да тръгна по една тясна уличка, когато чух зад себе си викове:

— Крадец! Крадец! Дръжте го! Парите ми ограби! Спрете го!

Беше продавачът, разбира се. Изругах и съжалих, че не го посякох на място, затичах по улицата, свих по една пресечка, излязох на по-широк булевард, този път в донякъде по-богат квартал, и отново се опитах да си придам добродетелен вид. На една пресечка по-нататък забелязах група градски стражи — крачеха бавно към мен и оглеждаха внимателно всеки минувач. Може би най-рутинна проверка… а може би не.

Огледах се за някой дюкян, за безистен, където да се скрия, но не видях нищо. От двете страни на улицата се издигаха високи жилищни сгради, доскоро обитавани от заможни хора, но вече някак занемарени като всичко останало в Никиас. От другата страна на платното обаче имаше широка ниша и в нея — три жени.

Може би някоя от тях живееше там и щеше да ме съжали. Жалко, че не си бях избрал малко по-заможно на вид облекло. Щом приближих, разбрах, че и трите са курви и си търсят първия клиент за нощта. Едната ме изгледа накриво и подхвърли някак механично:

— Ей, да не си търсиш момиче?

Другата се изсмя — знаеше, че бедняк като мен не може да си позволи и най-долна уличница. Третата си замълча.

Струваше си да се опита.

— Може и да си търся — отвърнах дръзко.

Заговорилата ме и другата, която се изсмя, бяха в занаята от дълги години — улицата се беше изписала на лицата им. Третата беше млада, към осемнайсет някъде, много по-чиста и ако не изглеждаше толкова окаяна — хубава. Носеше синя рокля, дълга и широкопола някога, с високо деколте, което ми напомни за униформа в девически лицей. Полата беше скъсена високо, с широк изрязан кръг под корсажа.