Крис Бънч - Кралят-воин

Усмихнах й се, тя ме погледна стъписано и ми отвърна с вяла усмивка.

— Нищо против да легна с момиче кат’ тебе — заговорих на селяшки диалект, който помнех от бойците си. — Ако имаш къде да ме заведеш де, ама близко да е, за тая нощ.

Момичето си пое дъх и пристъпи от нишата.

— Не така де, Линтон — скастри я онази, която се беше изсмяла. — Забрави ли к’во те учехме? Виж му първо парата.

Момичето — Линтон — спря и ме попита, както я бяха учили:

— Имаш ли да си платиш?

Бръкнах в куртката си, измъкнах няколко изтъркани петака, после — с голяма неохота, като някой скитник, показал всичко, което си има — и два сребърника.

Двете стари уличници ме изгледаха изненадано.

— Знаеш ли — започна първата, — то ако искаш… можеш да си имаш две… че и трите ни, ако щеш. Само да можеш още един сребърник да сложиш отгоре.

— Не става — изсумтях. — Не съм аз за такива глезотии. Искам само едно легло, да го стопли някой, и малко ядене, ако може.

— Имам къде да те заведа — каза малко нетърпеливо Линтон. — И може да се отбием в една бакалия, ако искаш.

— Искам.

— Късмет извади малката — измърмори втората жена. — Може пък и за нас нещо да падне, Джаен да ни благослови.

Прегърнах Линтон през кръстчето и тя неволно се стегна, после се отпусна и склони глава на рамото ми. Продължихме напред към стражите, те ни погледнаха безразлично и обърнаха незаинтересовано глави. Когото и да търсеха, едва ли беше някой бедняк с местна пачавра.

След две пресечки Линтон спря пред една бакалия и каза:

— Тази е най-добрата в квартала. Или искаш нещо по-евтино?

— Става — отвърнах и купих хляб, толкова пресен, че можех да помириша пещта, в която е печен, пушена наденица, два вида сирене, пресни домати и краставици и хубав зехтин — все неща, които доста рядко бях виждал на моя остров-затвор.

— А вино? — попита изненадано момичето.

— Не пия — отвърнах и си беше самата истина. Алкохолът само замъгляваше ума ми, правеше ме глупав, а на заранта бях готов самоубиец, докато не ми стане малко по-добре.

Добавих към покупките калъп сапун и четка за зъби, платих, като се постарах да не показвам златото си на Линтон и бакалина, и после продължихме, завихме и след няколко пресечки се озовахме в една внушителна сграда, много по-добре поддържана от съседните. Качихме се на третия етаж и спряхме на площадката. Имаше само три врати, тъй че жилищата вътре трябваше да са били обитавани преди от богати хора. Момичето почука два пъти на едната врата, после — още три пъти.

— Има крадци — обясни ми.

Вратата се отвори и се показа застарял мъж с рошави побелели мустаци. Погледна ме, присви устни и бързо извърна очи.

И добре, че го направи, защото го познах. Беше домин Берда — първото му име не помнех — и беше командвал един от пехотните полкове по време на Товиетското въстание. Корав войник, в чиято душа нямаше много милост, но за разлика от много други, беше безукорно откровен с това кого е обесил на уличните стълбове и кого е освободил.

Пристъпих вътре и бях благодарен, че жилището, голямо колкото очаквах, тъне в сумрак, от което още по-трудно щеше да ме познае. Мебелите в стаята не бяха много — диван, маса до стената, три лампи, огромен шкаф само с няколко чинии в него и хубаво излъскана дълга маса за дванадесет души. Все още имаше картини по стените, но забелязах няколкото тъмни петна от вече свалените.

На дивана седеше слабичка жена, съпругата на Берда, с тъжни сиви очи на посърналото лице. Изгледа ме за миг мълчаливо.

На стената зад нея висеше мечът на Берда.

Нямаше нужда от обяснения — на острова бях чул, че всички войници, преживели войните на императора, са изхвърлени от Съвета без никакво възнаграждение или пенсия, оставени всеки да оцелява както може. А какви дарби имат повечето войници освен да стискат зъби и да страдат, все едно дали си редник, или генерал? Малко по малко домин Берда щеше да разпродаде всичко, което бе притежавал, и да затъне във все по-дълбока бедност.

Обзе ме гняв, без да знам към кого е насочен. Към Берда, затова че бе позволил дъщеря му да стане курва? Към жена му? Към шибания Велик съвет? Към императора? Или към самите богове? Едва се овладях.

Линтон явно беше очаквала да кажа нещо и се притесни, понеже мълчах.

— Ела — прошепна ми тя. — Стаята ми е насам.

Последвах я и гневът ми се стопи, щом влязох в стаята за игра на момиченцето, с детските куклички на лавицата, няколкото жълти креди за рисуване и нелепото огромно двойно легло, явно добавено след като Линтон бе започнала да продава тялото си.