Крис Бънч - Кралят-воин

— По каква работа, ако мога да попитам? — попита мършавият, почти съсухрен мъж с дебелите очила, поклащащи се на върха на дългия му нос.

— Изкупувате ли скъпоценни камъни?

— Така пише на табелата ми.

— Нося нещо за продан. От чичо ми. Беше войник, умря миналата седмица.

Извадих откършената дръжка на меча на Ерни и отрупаната му с геми кама. Версията ми беше гнила, но по-добра не можех да измисля.

Мъжът ги огледа внимателно, после мен, после отново оръжията.

— Офицер е бил, предполагам — каза сухо.

— Не. Но се е бил срещу Кальо и ми каза, че са били на някакъв благородник, когото убил в битката.

Той кимна, огледа ги замислено и отвърна предпазливо:

— Ако ми казвате истината, а, разбира се, нямам причина да се съмнявам, това несъмнено ще повиши много колекционерската им стойност. Случайно да помните името на благородника, от когото ги е взел чичо ви.

Поклатих глава.

— Тези разкази съм ги слушал преди години. Чичо ми умря миналия месец и си помислих, че ще мога да им взема по-добра цена, ако ги продам в града.

— Така е. В града има повече купувачи, отколкото из селата. Проблемът с продажбата им цели е, че по-трудно ще намеря идеалния клиент, макар че се сещам за трима. Има и втора възможност — да се извадят камъните, а златото и среброто да се претопят, но ще ги изкупя на нормалната им цена, нищо повече.

— Точно това искам.

— Жалко, че ще развалим такива изделия, въпреки че са малко претруфени за вкуса ми — продължи той, — но пък така ще стане съвсем трудно да се познае чии са камъните.

Престорих се на объркан.

— Не ви разбрах.

— Разбира се, че не сте. Сега ще ме извините за минута, искам да си доведа съдружника.

Усмихна се малко насила и тръгна към задната врата на дюкяна.

— Ако съдружникът ви е със сива униформа или прилича на градски страж, няма да ви остане време да си вземете наградата — подвикнах след него.

Мъжът се усмихна отново.

— Не обичам агентите на закона повече от вас, повярвайте ми.

И се скри зад завесата.

Нямаше го около десет минути и едва се сдържах да не изхвърча навън. Открехнах вратата, наведох се и уж небрежно огледах улицата за клопки.

След малко мъжът се върна с една жена, която беше направо грамадна — не просто дебела, а огромна във всяко отношение.

— Интересни изделия ни предлагате — гласът й пасваше напълно на едрото й туловище. — Защо избрахте точно нашия дюкян?

Казах й истината:

— Беше вторият, покрай който минах. Първият нямаше нищо ценно на витрината и реших, че няма да могат да си позволят да ми платят цената.

— Имаш ли от Таланта? — попита жената.

Смразих се.

— От магия не разбирам нищо.

Тя се поглади по брадичката.

— Тези камъни са много ценни. Ако ги купим, ще ти дадем доста пари. Как ги искаш?

— В злато. С възможно най-ниската стойност. Там, където живея, едри монети се разменят трудно.

— Дребни пари лесно се харчат. Тук в Никиас ли смяташ да ги изхарчиш?

— На този въпрос няма да отговоря.

— Значи се каниш да пътуваш — рече тя, все едно че е задоволила любопитството си. — Но няма да ми кажеш накъде.

Поклатих глава и ръката ми пипна дръжката на меча в торбата.

— Нищо лошо не ти мислим — успокои ме тя. — За разлика от някои други в Никиас, дето търсят един с дълга руса коса, мъж с хубаво лице и стройна фигура.

— Не съм аз — постарах се да го кажа безгрижно. — На никого не съм направил лошо.

— Лошото и доброто са доста променливи оценки напоследък — каза жената.

— Забелязал съм го.

— Горе, в жилището ни, имаме баня. И аз се къпя в нея, ако те интересува — каза тя. — В килера до нея има стъкленица с боя, тъй че някой русокос може да стане чернокос. И някой с дълга коса може да излезе късо подстриган.

Изгледах я предпазливо.

— А вие защо се интересувате от моите работи?

Тя сви рамене.

— Обичаме клиентите ни да са доволни.

Изведнъж положението ми се стори наистина смешно и се засмях.

— Колко ще ми приспаднете от цената за това?

— Нищо. Бих предложила да ти дадем двеста седемдесет и пет… — вдигна камата от тезгяха и я огледа съсредоточено. — Не. Триста и седем жълтици. Това е някъде между четвърт и половина от цената им на бижутерския пазар. Бих добавила, че ако бях нечестна, каквато не съм, и стисната, каквато не съм, обикновено се дават десет процента от цената.

— И аз така съм чувал. Ще приема цената ви.

— Не си чул всичко — продължи тя. — От змии страх ли те е?

Погледнах я изненадано и отвърнах: