Крис Бънч - Кралят-воин

Зяпнах, а тя протегна ръката си. Стиснах я, а блузата й леко се разтвори под шията… и зърнах за миг смъртоносното жълто въже за душене на товиетите!

Тикането на количката със змиите ме превръщаше в идеалния хамалин — с много як гръб и изключително тъп. Едва забелязвах тълпите по улиците, бутах количката напред между мърморещи жреци, притеснени търговци, шляещи се ленивци — но мозъкът ми въртеше трескаво и се мъчеше да си обясни защо товиетите ми бяха помогнали. Ако можеше да се съди по думите на жената, това явно не беше индивидуален акт на милост, а решение на човек с високо положение в култа.

Нищо не разбирах. Отначало товиетите бяха анархистична секта, почитаща кристалния демон Так, душаха с жълтите си въжета всеки, който е извадил в живота си повече късмет от тях, и крадяха имота на жертвите си. Бяха потиснати с много кръв и тогава си мислех, че са унищожени, след бунтовете, преди Тенедос да вземе трона и да унищожи Так.

Десет години по-късно се бяха появили отново, но този път без божество и без водачи, така поне ми беше казал старши шпионинът на императора, Кутулу. Отново се заканваха да унищожат всички държави и да свалят богатите и властните, защото само така щели да възтържествуват свободата и справедливостта. Но втория път действаха без водачи, на малки клетки, и твърдяха, че може би някой ден ще се издигне истински водач. Само че такъв не им трябвал, докато не настъпел въпросният ден и не се появяло въпросното лице.

Два пъти се бяха опитали да ме убият. Първо във Водния палат. Вторият път беше в имението на бившата ми жена, в Иригон, когато убиха брата на Маран, контеса Амиел Калведон и нероденото ни дете — с което бракът ми с Маран приключи.

През войната с Майсир бях виждал знаците им — било простичкото изображение на въжето им за душене във вид на обърнатата буква „U“, било — по-често — червения кръг, изобразяващ мъчениците им с гнездото змии, надигащи се от локвата кръв.

След като Нуманция бе покорена от Майсир и двамата с императора бяхме пратени в затвора, не бях чувал нищо за тях, пазачите ми също не знаеха дали продължават да съществуват. Но явно продължаваха да действат, при това с много широка мрежа, иначе как онази грамадна жена щеше да знае кой съм, какви са навиците ми и на всичко отгоре — как може да ми помогне?

Не бях ли най-големият им враг след Тенедос?

При оттеглянето ни от Майсир, високо в планините на Спорните земи, един брадат старец ми беше припомнил за предсказанието при раждането ми, че съм момчето, яздещо тигъра, и че тигърът ще се обърне срещу мен, но животът ми ще продължи по-дълго, отколкото мога да си представя. Но цветът на жизнената ми нишка щял да стане яркожълт и тя щяла да е от коприна, като товиетските въжета за душене.

Беше завършил със загадъчното: „Защо злото да не може да се окаже добро, щом възприеманото като добро може да е зло?“ Само това пожела да ми каже и цинизмът му бе удовлетворил както чувството му за дълг, така и за хумор.

Никаква логика нямаше във всичко това.

Както беше предсказала жената товиети, кейовете на Латейн гъмжаха от стражи. Трима се бяха разположили пред мостчето за нашия кораб. Колкото повече се приближавахме, толкова повече мърмореше Якуб, кикотеше се, смееше се на себе си и галеше змиите си през клетките с едно дълго перо. Вече се чудех колко точно е луд.

Стигнахме челото на опашката и единият от стражите изръмжа:

— Имена, местожителство, за къде пътуваш?

Вдигна поглед от походната си маса, видя поклащащата се глава на една особено любопитна кобра само на педя от своята, писна като евнух, скочи и едва не падна във водата. Ядосан от проявената слабост, но и изплашен, заръмжа, а приятелят му ни се сопна:

— Качвай ги тези гадини на кораба и само да се отвори някоя клетка, главите ви ще хвръкнат!

Дори не погледна билетите, които Якуб се опита да му подаде.

Якуб си ги прибра в джоба, измърмори едно: „Какво пък, ще свършат работа на връщане“ и ми каза да тръгна след него с количката. Корабът беше претъпкан, но специално за нас отвориха доста място.

— Хубавиците ми обичат центъра. Центъра! — подпяваше весело Якуб. — Полека бутай, полека, да не тревожим сърчицата им, че ще забият зъбките си в някой, не го щем това, о, не… — и намерихме място за количката с опасния товар под надвисналия над главната палуба салон, с изглед към кърмата и колелетата, които движеха кораба. Ремъците им бяха изрязани от кожи на слонове и бикове, след това с магия надарени с тяхната сила, многократно увеличена, тъй че „истинска тяга“ не беше нужна.