Крис Бънч - Кралят-воин

— Не повече от всеки разумен човек. Някое отровно влечуго мога да убия, но другите ги смятам за приятели на човека, понеже се хранят с отровни насекоми и други влечуги.

— Това е добре. Само че трябва поне да разбера в каква посока се каниш да пътуваш.

Колкото и да бях объркан от злокобния й въпрос за змиите, бях готов да изпълня молбата й, но се сетих, че изобщо не съм мислил накъде да побягна. На север? Никого не познавах в Делтата, нито на изток към пустините. На юг, нагоре по Латейн, можех да намеря няколко стари приятели, които да ме подслонят. Всъщност оставаше ми само един избор.

— Тръгвам на запад — отвърнах.

— Така си и мислех — каза тя. — Най-далечният запад, в джунглите.

Лицето ми остана безизразно.

— Добре. Хайде, качвай се горе и ги махай тези ужасни дрипи. Измий се и ще дойда да се заема с косата ти.

Забеляза изражението ми.

— Не бой се. Съмнявам се, че можеш да ми покажеш нещо, което съпругът ми и трите ми сина си нямат.

— Качвай се, казах! — гласът й беше властен като на сержант на учение и не ми оставаше нищо, освен да се подчиня.

След половин час бях чист. След още половин бях късо подстриган и чернокос. Стоях гол и тя ми подаде дрехи. Бяха чисти, с много кръпки, панталоните бяха на пехотинец, ризата — от домашнотъкан плат, плащът с качулката — също войнишки.

— Облечи ги.

Послушах я и тя се обърна към мъжа си.

— Е?

— Уволнен след мира — каза той. — Скитал е дълго, хваща се на каквато работа му попадне. Щом си пази меча и тази опасна кама, явно е човек, готов да си има работа със смъртта.

— Хубаво — одобри тя. — Добре е да изглежда така. Такива мъже не ги закачат по пътищата, защото никога не носят сребро, а за да му прибереш жалките петаци не си струва кръвопролитието. Няма да го притесняват много, ако си стои настрана по пътя си до Симабю.

Подскочих.

— Откъде знаете, по дяволите?! — не беше най-деликатното признание, което съм правил.

Тя ме изгледа загадъчно и смени темата.

— Още нещо — отвори малка кесийка и извади нещо. — Сега стой мирно — опря нещо на слепоочието ми, продължи надолу до брадичката, като през това време мърмореше. Беше хлъзгаво и студено, после кожата ми се загря.

— Какво…

— Добрият войник обикновено има по някой белег — каза мъжът й. — Хората са много интересни. Забележат нещо по лицето ти и забравят всичко друго. Тъй че ще гледат на теб като на „Белязания“ и никой няма да различи формата на носа ти или цвета на очите.

— Използват го пътуващите артисти — продължи жената. — Омагьосано е, тъй че можеш да се миеш, да ядеш и да плуваш с него, не се безпокой. Думите за свалянето му, и ги запомни добре, защото се съмнявам, че ще припкаш обратно дотук, за да ти ги припомня, са „енем, енем, летек, нисрап“, казани два пъти.

Повторих ги няколко пъти наум.

— Запомни ли ги?

Кимнах.

— Долу има хляб, сирене и вода, тъй като вино не пиеш — рече тя. — Яж бързо, защото работодателят ти скоро ще дойде.

Мършавият мъж ми подаде тежка кесия с монети, с каишка. Зяпнах я, все още изумен от знанията на жената.

— Вземи я. Вържи я на врата си. Достатъчно си широкоплещест, та имането ти да не си личи. Хайде, побързай!

Човекът миришеше на пот, въпреки че дрехите и лицето му бяха чисти. Имаше рошава брада и носеше тежки ботуши, дебели гащи и риза — едва ли най-подходящото облекло за тропическия климат на Никиас.

— Аз съм Якуб — весело се ухили той. — Ела да видиш дечицата ми отзад.

В една ръчна количка бяха натъпкани десетина клетки, с по една голяма змия във всяка. Някои се бяха свили на кълбо, будни и нащрек, други като че ли спяха, трети пълзяха насам-натам, неуморно търсейки свобода.

— Якуб — обясни ми жената — ти предлага шест, не, седем медни монети и да ти плати превоза, ако му помогнеш да прекара стоката си през Латейн. Рампите на сала са опасни и му трябва силен мъж, който не се бои от нищо. Съмнявам се, че стражите ще държат много да оглеждат такава стока или собствениците й.

— И е по-добре вече да тръгвате, защото следващият кораб, който минава през цялата делта, заминава след два часа — добави тя някак сърдито.

Якуб се засмя и чак заподскача от радост.

— Да, да! Вън от града, отново на воля, далече от камънака и мръсотията!

Отново се захили и се усъмних дали е наред. Но пък ми беше все едно.

Поклоних се на жената, после — на мъжа й.

— Благодаря ви. Не знам защо ми помогнахте.

— Не беше избор, а заповед — каза жената. — Но не ти трябва да знаеш от кого. Макар че бездруго щях да ти помогна, предвид това, което бъдещето ще… което трябва да донесе. Запомни това, Дамастес а̀ Симабю, и също така помни, че всичко се променя и нищо не остава същото. Не съществува никакво Колело, противно на вярата ти, а само Пътека, която продължава и продължава, без да се връща назад, и това, което правим по Пътеката, предопределя края й.