Крис Бънч - Кралят-воин

Сега тази треска се появи отново, след безкрайните месеци сдържане, страх и безнадеждност, с омразната жертва пред мен, човек, готов да продаде всичко, на което би трябвало да държи — от гордост и чест до отечеството си, и се изсмях с искрена радост. Всичко вече беше лесно. Всичко беше в ръцете ми.

Лицето на Ерни се промени — от ликуване в страх. Той замаха с меча си, забравил за всякакво хладнокръвно спокойствие, забравил за посока, мъчеше се да изплете стоманена паяжина между двама ни.

Времето беше мое, цялото време на света, отстъпих встрани от посичащия удар, с все сила ударих с опакото на юмрука си оръжието и то увисна неподвижно пред мен.

Стоманата се пръсна на три къса и те се завъртяха бавно във въздуха около нас, а Ерни зяпна откършената дръжка в ръката си.

Пусна я и ръката му зашари за камата, но беше закъснял, беше много закъснял, вече го държах за гърлото, пръстите ми се бяха вкопчили в гръкляна му, усещаха пулса на кръвта, пръсти като грабливите нокти на орел, и лицето му се наля с кръв, устата му се отвори и езикът му се изду и излезе навън, и го стисках, мъж не по-дребен от мен, и го вдигах бавно над пода, разтърсвах го, както разярена мечка разтърсва налетяло й ловно куче.

Чух как нещо изпращя и главата на Ерни се отпусна в ръцете ми, и замириса на говна, щом мъртвото му тяло се изпусна. Пуснах трупа на пода и се отдръпнах.

Червеният тътен в слепоочията ми заглъхна. Зяпнах телата на двамата мъже — най-висшите офицери на Нуманция.

Вече наистина бях влязъл в играта.

Бих предпочел да ме прободат като бягащ глиган, вместо да стоя на място като благороден самбур. Смъкнах униформата на Салоп. Мъчех се да не поглеждам мокрото тъмно петно на корема, докато я навличах.

Пребърках кесиите им. Изругах, щом видях, че на Ерни е празна, но пък на Салоп беше тъпкана със злато и сребро. Командирът на Гвардията на мира или беше от онези фукльовци, които смятат, че плащането е за по-низши от тях… или беше просто непоправим хрантутник.

Прибрах и няколкото свои монети, взех си и камата, която ми бе дал Перак, и пъхнах в един от джобовете си невинната наглед, но смъртоносна метална топка.

Препасах колана на Салоп, отпрах един ширит от униформата на Ерни, вързах ботушите на Салоп, метнах ги на врата си и бях готов да тръгна. Но в последния момент се огледах, прибрах отрупаната с геми кама на Ерни, хрумна ми още нещо, вдигнах прекършения му меч и ги затъкнах под куртката си.

Мародерството ми приключи с колана на Ерни — смъкнах ножницата и го стегнах около врата си. Обмислих набързо трите възможни пътя за бягство и избрах този, който знаех, че ще е най-лекият — и с най-голяма вероятност да ме убият.

Ако можеше да се съди по положението на слънцето, нямаше да ми се наложи да чакам повече от половин час, стига на Дубац да не му хрумнеше да дойде да види дали старшият му има нужда от нещо. Но Ерни със сигурност бе наредил да го оставят насаме с мен и това беше съвсем логично — едва ли беше държал особено някой да му се пречка на пътя, докато извършва убийството си.

Зазвуча тръбният сигнал за отбой — стражите се събираха във вътрешната цитадела и началникът на затвора щеше да се заеме със съобщенията, наказанията, наградите, нарядите, щяха да се разпределят нощните дежурства, охраната щеше да се прегледа и смени, а останалите от гарнизона щяха да се освободят за трапезариите в горната част на цитаделата. Докато се занимаваха с подробностите около моето пленничество, се заех да го приключа.

Изпълзях заднешком от прозореца и се засмъквах по фасадата на кулата. Камъкът беше грубо одялан, с големи пукнатини между блоковете, и заслизах предпазливо; опипвайки с пръсти и стъпала, жулех си ръцете и краката, но ми беше все едно. Някой планинец като Йонджи щеше да тича нагоре-надолу по тази груба стена като паяк, щеше да се държи само с една ръка, при това пиян, гушнал отвлечената дама с другата ръка — и да пее националния химн на Кайт на всичкото отгоре.

Доволен бях все пак, че не падах, което беше една от двете ми грижи. Другата, по-явна, бе, че някой можеше да погледне нагоре към кулата, да ме види — навлечен в сиво тъпак, готов всеки момент да падне — и да вдигне тревога. Добре поне, че слънцето се снишаваше и сянката донякъде ме скриваше. Погледнах надолу и видях някакво хлапе на брега на река Латейн — зяпаше нагоре. Помолих се дано да е някой гаден малък нехранимайко, който се надява да ме види как ще пльосна върху камъните долу, а не добра и благословена от Айрису душица, която ще притича до поста пред кулата и ще ги попита какво става там горе.