Крис Бънч - Кралят-воин

— Ако кажа „да“, сър… Какво да правя със сегашното си… затруднение?

Тенедос се усмихна. С усмивката, която толкова често бях виждал след трудна победа над упорит противник. Отново протегна ръка в небитието и дланта му се върна с нещо подобно на монета или амулет.

— Вземи — рече той и я хвърли към мен. Ако до този момент се бях съмнявал, че е реалност, а не сън, звънът на монетата на пода бе последното доказателство. Вдигнах я с неохота. Беше топла, но бързо изстина в шепата ми.

— Потъркай я, помисли за мен и ще изпратя магия, която ще ти помогне в бягството, което решиш, че е осъществимо — каза той. — Излезеш ли на свобода, вдигни я, докато се затопли, и тя ще ти покаже посоката. Следвай я, докато ме намериш.

Той стана.

— Спомни си добрите времена. Помниш ли какво беше да знаем, че сме центърът на света и че всички ни слушат? Че ни се подчиняват? Подчиняват ни се на драго сърце, защото ние бяхме сияйната светлина на вселената, пронизвахме с блясъка си сивия мрак на миналото. Време е да върнем онези дни. Ти и аз. Както беше и както ще бъде.

— Ти пак си с мен, Дамастес — добави той тихо. — Добре дошъл, приятелю.

И отново бях сам, загледан в стената на килията си.

Дълго се взирах в амулета, покрит със странни фигури — геометрия, неприсъща за този свят, и със знаци на някакъв също толкова неведом за мен език.

И тъй, император Тенедос бе решил, че ще се върна на негова страна, Великият съвет ме ухажваше, а аз увъртах.

В ума ми бавно се оформи една мисъл — не исках нито него, нито тях, нито желаех повече да бъда воин. Може би след време щях да се върна към призванието си, но не сега. Не и в тази бъркотия.

„Спомни си добрите времена“, бе казал императорът. Но не можех. Спомнях си бойни полета, осеяни с трупове, горящи градове, демони, разкъсващи воини, чиято смелост не представляваше нищо пред чудовищните им нокти. Спомнях си Амиел Калведон, издъхваща от стрелата в хълбока, издъхваща изпълнена с надежда за утрешния ден, издъхваща с бебето ми в утробата си. Спомнях си Алегрия, която искаше да се любим в мразовития кошмар на пътя северно от Джарра, и как след това тихо издъхна, със струйката кръв, процеждаща се от устните й.

Не. Не добри времена, а пропити от кръв кошмари.

Исках само да избягам някъде, където цари мир и покой, където никой не ще ми досажда и където не ще вдигна ръка срещу никого. Помислих си с тъга за кротките, мирни джунгли на Симабю, където почти не бях стъпвал от детството си — сега съжалявах ужасно, че изобщо ги бях напуснал.

Беше невъзможно да ги видя отново, разбира се, затова се постарах да се отърся от мисълта за тях.

Утеших се с това, че поне имаше възможност да се спася от мъстта на Съвета, ако им откажа. Магията на Тенедос щеше да помогне. А след това трябваше само да избягам от мъстта на най-могъщия магьосник на света.

А нима вярвах, че Тенедос, магьосникът, който никога не забравяше, нито прощаваше на врага си, освен докато му е необходим, щеше наистина да забрави за удара, който му нанесох преди Камбиасо? Нима вярвах, че ако му помогна да си върне трона, няма да се обърне срещу мен и да ми се отплати с най-грозното възмездие, каквото един обладан от демони ум може да измисли за това, което му причиних?

Обзеха ме мрачни мисли и ги изтласках, върнах се към спомените си за Симабю, за ласкавата джунгла, за тихо ромонещия през гъстия листак дъжд, за езерцето с обраслите с мъх камъни, за самия мен, малкото момче, свито под дървесния лист, два пъти колкото него, и за огънчето, което пращи под котлето ми с ориз, за събраните от ръцете ми плодове. Спомних си зова на самбур, далечното ръмжене на тигър и блажения покой на мига, без страх за утрешния ден, а с трепетно очакване на обещанията му.

Усетих, че устните ми се движат в безмълвна молитва, молитва към дребни божества, към Вачан, маймуната-бог на Симабю, и към Танис, божеството покровител на рода ми.

Сигурно съм заспал, защото следващото, което помня, бе гласът на Дубац и яркото слънце, блеснало в прозорците ми. Имах посетители.

— Прати ги горе… — извиках с неоправдана от нищо бодрост.

Посетителите ми се оказаха командирът на Гвардията на мира Ерни и неговият адютант — мускулест, нашарен с белези здравеняк. Казваше се Салоп.

Не знаех дали съветниците са наясно, че Ерни ме мрази по много причини, последната от които беше откриването на фургоните му с лични деликатеси при бягството ни от Джарра, докато войниците му имаха късмет, ако получат замръзнала мръвка от отдавна издъхнал кон веднъж на два дни, докато се тътрят боси през снега. Бях заповядал деликатесите да се раздадат на бойците и бях казал на Ерни, че ако не се подчини, ще го разжалвам в редник, което си беше смъртна присъда.