Крис Бънч - Кралят-воин

Бях вече до колене в земята и се канех да изкопая до кръста, тъй като, изглежда, щяхме да се задържим тук повечко време, с голи гърди и потен, когато заехтяха тръби и един вестоносец съобщи, че са пристигнали Скопас и Трерис, с ескорт от сто конници.

Понечих да се измъкна от дупката и да си навлека куртката, но премислих и продължих да копая. И вярно, когато Скопас и Трерис дойдоха, се изненадаха, че виждат генерал да върши черна работа, вместо да си седи и да раздава команди. Точно това впечатление исках да създам. В тази армия всеки работеше, всеки воюваше и ако излезехме заедно на бойното поле, това правило щеше да важи и за войската на Съвета.

Скопас беше облечен в нещо като военна униформа — с високи ботуши, брич и стегната на шията куртка. Но гърдите му бяха толкова нелепо отрупани със златни и сребърни дрънкулки, че се зачудих в каква армия си въобразява, че служи. Трерис, както и преди, беше в проста сива униформа, с готово за бой оръжие и погледът му беше студен като стоманата в ножницата.

Скопас ме поздрави много витиевато, нарече ме „героя на времето“, „един от най-великите пълководци и воини“, които била познавала Нуманция, и прочие и прочие, явно за пред адютантите си и за пред всеки от войниците ми, който можеше да го чуе. Ако го беше направил Барту, сигурно щях да се разсмея, но забелязах, че хитрите оченца на Скопас шарят насам-натам, за да оцени ефекта от хвалбите. Точно това пресметливо хитруване бе причината да не искам да се меся в политиката.

Най-сетне излязох от дупката.

— Радвам се да ви видя, съветник Скопас. И генерал — предполагам, че това е титлата ви сега, Трерис? Може ли да попитам къде е почитаемият Барту? Чух, че е оцелял след бързото донякъде изтегляне на силите ви. Последния път го видях с тях.

— Държавни задължения му попречиха да тръгне с нас — отвърна Скопас.

Думите на Трерис, приготвени да прозвучат учтиво, излязоха накъсано и през зъби — съвсем нормално след казаното от мен:

— Изненадахте ни всички, генерале.

— Дано да сте прав — обърнах се към Скопас. — Добре дошли при армията на народа, Скопас. Бих искал да разполагам с толкова цветисти думи като вас, и с дарбата да ги съчетавам. Но я нямам, тъй че това е най-доброто, с което мога да ви отговоря. Надявам се, че ще ми направите компания в трапезарията и ще намерим някоя бутилка вино, достойна за вниманието ви. Трерис, не помня дали пиете.

— Рядко.

— Също като мен.

— С удоволствие щяхме да се възползваме от гостоприемството ви — каза Скопас. — Но до вечерта трябва да се върнем в Никиас. Трябва да обсъдим с вас спешни, много спешни неща. Насаме, ако не възразявате?

— Може би в шатрата ми?

Влязоха с мен.

— Това е Кимея. Една от съветничките и магьосниците ми.

Двамата се поклониха учтиво, но като се имаше предвид красотата й, беше явно какво си мислят, че ми е всъщност. Тя отвърна със също толкова учтив реверанс и ни остави.

— Тук е безопасно, нали? — каза Скопас.

— Имате предвид срещу подслушване? Защото никой в този лагер не иска да ви навреди. Да. Винаги карам Синаит, главната ми магьосница, да подсигурява спалнята ми срещу натрапници.

Йонджи би се гордял с усилващата ми се способност да лъжа. Освен ако всички не бяха заспали, в този момент Синаит подготвяше Зрящата купа, а Кутулу най-вероятно слухтеше при задната стена.

Естествено не мислех, че двамата ми вярват — не бяха бебета все пак.

Поканих ги да седнат, отново им предложих пиене, но отказаха.

— Вашето положение значително се е променило — каза Скопас. — Когато ви видях последния път, нещата бяха някак по-други.

— Така е. Тогава бях ваш затворник. Сега имам армия от около милион и половина души. Може би още половин милион ще се присъедини в Кальо или върви след нас на север. Бихме се два пъти с Тенедос, на юг от Делтата. Веднъж с оръжие, веднъж с чародейство. И двата пъти го надвихме.

— За единия имаме сведения — каза Трерис. — За другия чухме слухове. Но разузнаването ми смята, че и двете битки не са били решителни.

— Не са. Но и двете постигнаха повече, отколкото с вашите сили при Пестум.

Скопас извърна многозначително поглед. Гневът на Трерис беше явен.

— Тогава ние… нито една от двете страни… нямахме сегашния опит, а Тенедос успя да ни удари в най-уязвимата ни част!

— Добрите пълководци правят такива неща — неудобството му ме развесели. — Сега трябва да се погрижим да не го направи отново.

— Стига да съм прав в предположението си за нещо като съюз между нас, разбира се — добавих предпазливо. — Но вие може би предпочитате да запазите верността си към майсирците. Ако е така, длъжен съм да приема и двама ви за врагове на страната ми.