Крис Бънч - Кралят-воин

— Дръжки. Където отидеш ти, там ще съм и аз.

— Хм. Току-що ми хрумна нещо. Знаеш ли, никога не съм се тревожил за пари. Или не съм имал пукнат петак, но съм имал войската, или съм имал толкова много, че да не мога да ги изхарча за цял живот.

— А сега… — порових в кесията на колана си и извадих само няколко монети. — Тези са от… кога? Откакто обрахме лодката? И това е единственото злато на мое име.

— Нуманция едва ли ще остави човек, който е направил за нея толкова много, да умре от глад.

— Когато свърши кризата, ще вярваш в хорската щедрост по-малко и от мен. Виждал съм твърде много сакати войници, оставени да просят на улиците. Хм. Може да си намеря някоя работа с Линърджис. Ще хванем пътя и ще продаваме парцалки.

— Два пъти дръжки — каза тя. — Но като си помисля, съмнявам се, че претенциите ми за именията на Амбойна ще бъдат зачетени, така че май сме обречени да живеем бедно, но нечестно. И щом ще е така — по дяволите, дай да прехвърлим границата и да идем при твоя приятел Бакр. Както ми го описа, доста забавно е да си негарет. Пък и винаги можеш да вземеш трона в Джарра. Техните благородници като че ли предпочитат повече да се бият едни други по главите, вместо да се погрижат за страната си.

— Три пъти дръжки — изсумтях. — Майната им на всички тронове. Можеш ли да си ме представиш като крал Дамастес?

Изгледа ме странно и потръпнах. Тя реши да смени темата:

— Поне никой досега не е споменал за женитба.

— Не те ли интересува?

— Не и ако има начин да го правим, без да ставам нечия жена като кон или къща. Не съм собственост и никога няма да бъда — заяви тя пламенно. — Доколкото разбирам, единствената цел на брака е, като някой пукне, да се раздели имуществото, а в нашия случай май няма да има много за делба.

— Или може би ако има деца — наведе глава, подуши цветето, което й бях дал, и добави тихо: — Мисля, че това ще ми хареса.

Смразих се, все едно че беше задухал зимен вятър.

— Моля те, Кимея. Не говори за такива неща.

— Защо?

Скръбта ме стегна за гърлото.

— Защото… сигурно ще ти прозвучи все едно, че изпитвам самосъжаление, и може би е така, но всеки път щом се стигне до това да имам деца и дълго щастие, ми ги отнемат.

Лицето й замръзна.

— Винаги ли ще ми се напомня за това?

— В името на Айрису, не. Не исках да кажа това. За нищо не мислех, просто когато нещата ми тръгнат добре, късметът ми сякаш винаги изневерява. Има една стара войнишка поговорка: ако не беше лошият късмет, щях ли изобщо да имам късмет? Понякога ми изглежда точно така.

— Лош късмет? Бивш Първи трибун Дамастес а̀ Симабю, избягалият затворник а̀ Симабю, генерал а̀ Симабю се оплаква от късмета си?

— Славата понякога не компенсира пропуснатото.

— Ти наистина изпитваш самосъжаление. Я се наведи да те целуна.

Подчиних се, колкото и да изглеждаше глупаво.

— Значи ти ще се грижиш за външния късмет — каза тя. — Аз ще се оправям с вътрешния, нали? Единствената ти грижа е да утоляваш неутолимата ми сласт. Иначе някоя нощ може да се промъкна в палатката на Йонджи.

— Неговият език е два пъти по-дълъг от моя — отвърнах, зарадван, че сменяме темата.

— Няма как да го знам. При набега ми се стори малко досаден. Нито един намек не ми подхвърли, да не говорим за нещо друго.

— Йонджи? — възкликнах удивено. — Благородство у мъж, който изчука повечето женени дами в Никиас и се би на дуел със съпрузите им рогоносци?

— Не и в това превъплъщение — увери ме тя. — Слушала съм тези истории… по дяволите, ти сам си ми ги разказвал. Този път можеше да мине за храмов пазач. Или храмова девица.

— Слушал съм за тези храмови девици — казах похотливо. — Тема за много войнишки балади. Ти какво знаеш по тази тема?

— Бях такава, около месец. Подхвърляха ме от едно място на друго.

— Не си ми разказала за тази част от живота си.

— Няма нищо за разказване. Спиш на гол камък, ставаш преди съмване, прибираш се в килията, щом се стъмни. Молиш се много и ядеш храната, която се е откъснала от сърцето на някой селяк. После пак се молиш. Толкова ужасно скучно беше, че дори не ми се искаше да се галя — знаеш къде. Въпреки че имаше две-три жени, които предлагаха да се погрижат за тази подробност. Никога в живота си не съм се радвала толкова, че мога отново да тръгна на път… освен когато не излязох от затвора, поне в началото.

И така си вървяха левгите, в лекомислено бърборене, а пътищата ставаха по-широки, фермите бяха по-начесто и мостовете над потоците и малките реки — по-нови, широки и здрави.