Крис Бънч - Кралят-воин

— Чудесна идея. Но се подготвя нещо като банкет и ще трябва бързо да усвоиш ново умение.

— Какво?

— Да разказваш бойни случки.

— По дяволите бойните случки! Сега искам само да се чукам. Точно сега това е единственото умение, което ми трябва.

Вдигна крака си над нара и започна да го движи напред-назад; търкаше се в мен и отново се втвърдих. Ръката й се плъзна надолу и започна да ме гали по топките.

— Още веднъж, както го направихме преди малко — прошепна ми тя. — А след това ще ти трябва сапунче, защото ще го искам и в трите места.

Страстта ми беше не по-малка от нейната, защото наистина се справихме три пъти, преди адютантът да се изкашля възпитано на входа и да обяви, че командният щаб се е събрал за вечеря.

— Никакви проблеми нямахме през целия поход — започна Кимея.

Бяхме се нахранили, почистили бяхме съдовете си и тези, които пожелаха, получиха още вино. Импровизираната трапезария, в която седяхме, представляваше няколко свързани шатри — доста неустойчива, но можеше лесно да се мести и да се приспособява за други цели. Отпивах от портокаловия сок и слушах.

— Силите на Тенедос бяха на около десет левги назад от мястото, където отстъпиха. Намерихме лодки в едно село и се прокраднахме над позициите им, без да ни открият. Имаше патрули, но ги избягнахме.

— Вас, тъпаците от равнината, ако ви нарече човек слепци, трябва да го приемете за комплимент — намеси се Йонджи. — Шмугнахме се покрай тях като…

— Като планински разбойник покрай пазач? — предложих му.

— Понесъл десет пилци и щерката на пазача — добави Йонджи. — Но разказът все пак е на Кимея.

— Пуснали бяха и магия, но не много. Тенедос сигурно бе решил, че никой няма да прояви наглостта да използва таланта си срещу него — продължи Кимея. — Йонджи реши, че няма да ги жилим с малки набези, както правихме с майсирците, а ще ги ударим много здраво веднъж, с една атака, и ще се изтеглим, без да дадем възможност на Тенедос да ни удари с магията си.

— Тенедос имаше безбройни редове лодки, издърпани от Латейн в блатата около позициите му — продължи тя. — Всеки ден призори пълнеше лодките с около една трета от войската си и течението ги понасяше на север. Останалата армия тръгваше в поход и се мъчеше да не изостава. Обикновено спираха на лагер след като се стъмни. На другия ден тези в лодките тръгваха пеш и друга третина отплаваше по реката. Между другото забелязах, че офицерите му или яздеха, или бяха в лодките, но никога пеш. Вървяхме след тях четири дни, докато се движеха на север — много бързо, както двама души с един кон могат да се движат по-бързо от двама пешаци. Йонджи каза, че ако успеят да задържат тази скорост през Делтата, ще стигнат до Никиас почти по същото време като нашата армия. Помислих си, че най-важното е да унищожим лодките им, но не разполагахме с достатъчно хора. Поне така си мислех. И тогава забелязах нещо. Всички лодки изглеждаха съвсем еднакви.

В трапезарията седяха шейсетина души, всички с високи звания, и слушаха напрегнато разказа на осемнайсетгодишната Кимея. Имаше и други — стояха плътно скупчени под платнището. Единствената друга жена беше Синаит, която като че ли беше не по-малко очарована от мъжете.

— Което означаваше, че са построени с магия — обясни Кимея. — Разбрах как е направено: построили са много грижливо една лодка и са я нарязали на парчета. Всички неща са част от цялото, тъй че с много простичко заклинание всяка част може да се превърне в цяла лодка.

— Това, което може да се направи с магия, може и да се развали с магия — добави тя. — След това дойде редът на Йонджи.

— Хе. Нищо толкова няма за разправяне — сви рамене Йонджи. — Поразтъпках се малко, подялках и донесох на Кимея малко стърготини да си свърши работата.

— Това, което иска да каже, е, че той и още двама се промъкнаха в лагера на Тенедос, без да ги видят, остъргаха късчета от десетина лодки и ги донесоха, без никой да забележи — каза Кимея.

— В останалата част от деня подготвях заклинанието — продължи тя. — Не защото е сложно, но трябваше да е мощно. Затова го повтарях многократно, укрепвах го и го подсилвах с двамата си помощници — обърна се към Синаит. — Жалко, че не взех със себе си от твоите хора. Щеше да е по-лесно. Йонджи каза, че трябва да ударим същата нощ, но продължих да подсилвам заклинанието. Единия от помощниците си трябваше да го изключа, за контразаклинание, да не би Тенедос да усети какво правя, защото заклинанието ставаше изключително силно. Но реакция не последва. Може да е бил прекалено самонадеян, или да е „гледал“ в погрешна посока. Не знам… Преди съмване чухме тръбите в лагера им. Изчаках, докато над реката просветне и мъглата се понесе над водата.