Крис Бънч - Кралят-воин

В шатрата се бе възцарила мъртва тишина.

— Стана достатъчно светло, за да видим раздвижването. Лодките им бяха натоварени и видяхме как издърпаха първите от бреговете и блатата и как течението ги повлече. Запалих огъня и той лумна мигновено, билките, и праховете, който бях добавила, отпратиха яростните пламъци нагоре в огромен вихър. Разполагахме само с няколко мига, докато някой види този огън, а той изглеждаше — и беше — съвсем неестествен. Изрекох още веднъж заклинанието и хвърлих дървените стърготини от лодките на Тенедос в пламъците.

Кимея замълча. Вдиша дълбоко, допи чашата си и я напълни пак.

— Лодките по реката пламнаха. Първо — искри, след това пламъчета и хората се опитваха да ги угасят, но пожарът беше свръхестествен и можеше да угасне едва след като моят огън изгори. Пламъците лумнаха и и самите хора пламнаха и почнаха да скачат във водата. Повечето не можеха да плуват. Огньовете бушуваха и водата носеше лодките, празни и обгърнати в пламъци. Реката беше пълна с хора. След това се чуха още по-силни писъци, отекнаха над реката и водата закипя. Крокодили.

Потръпна и отпи от виното.

— Речните животинчета добре се нахраниха тази сутрин — подхвърли весело Йонджи. — А реката, великата Латейн, плувна в кръв. Беше безумие. Пълен хаос. И точно тогава ги нападнахме. Ударихме ги в самото сърце на доскорошния им лагер, където колоните чакаха заповед да тръгнат в марш.

— Това му се вика клане — продължи той. — Сто и петдесет безумци срещу армия от… колко? Милион? Два милиона? Но бъркотията беше пълна, врясъци отвсякъде, никой не знаеше какво става и кой какво прави, мятахме огнените пръчки срещу товарните животни и колите. Тичахме напред и избивахме всички наред.

— Дадохме и жертви, разбира се — той се намръщи. — Но избихме многократно повече, сигурно сто пъти повече, за няколкото минути, докато бяхме сред пълчищата им. Дотичахме до другия край на празния лагер и се смяхме като смахнати. Спряхме, колкото Кимея и другите магове да хвърлят заблуждаваща магия, и побягнахме пак. Кимея каза, че маговете им хвърляли магии по нас, но силата им беше разбита, самоувереността им — рухнала и така се спасихме, и побягнахме по пътя посред бял ден, без никой да ни преследва — нито магия, нито войници. На север намерихме изоставен сал, избутахме го и течението ни понесе надолу, измъквахме се от наносите и тинята с помощта на дългото весло. Покрай нас плуваха парчета и… такова де.

— И трупове — промълви Кимея толкова тихо, че трябваше да наострим уши, за да я чуем. — Не бях виждала толкова трупове. Тела… и части от тела. И крокодилите продължаваха да се хранят с тях.

Пресуши чашата си и стана.

— Ето, това причинихме на Тенедос.

Офицерите наскачаха и почнаха да поздравяват Кимея и Йонджи за невероятната победа.

Не знам дали някой обърна внимание, че Кимея плаче.

Времето на росите отстъпваше на Времето на ражданията и ставаше все по-топло, но мрачното предчувствие не ме изоставяше. Сражавал се бях почти непрекъснато от осемнайсетгодишен. Двайсет години кръвопролития, до гуша ми беше дошло.

— Та какво ще правим, като дойде мирът? — попита Кимея.

— Вече сме „ние“? Дълбоко съм поласкан — отвърнах и се поклоних в седлото.

— Ти си единственото, което ме интересува — каза тя. — Да си играя на политика с моите братя и сестри? Та аз дори не знам дали товиетите ще се съгласят да влязат в законното управление. Готова съм да се обзаложа, че много ще им е трудно да правят компромиси с враговете си, след като преди най-доброто решение беше просто да ги душат. Най-вероятно ще измислят някой проблем с пороците на властта, ще минат отново в нелегалност и ще изровят жълтите въжета. Макар винаги да съм се чувствала товиети по дух, не мисля, че това е за мен.

— Каква благодат. Не мога да си представя как ще обяснявам защо дамата ми малко закъснява. „Трябваше да се отбие да удуши един-двама търговци, смята, че я скубят с цените. Няма ли да пийнете чайче, докато я чакаме?“

— Какъв дом си представяш, че ще имаме? — попита тя.

— Не знам — наведох се от седлото, откъснах от близкия храст един червен цвят и й го поднесох. — Не знам дали ще се върна в Симабю, колкото и да съм дрънкал за прелестния живот на благородния тъпак.

— А държиш ли… държим ли да живеем толкова далече от вихъра на събитията?

— Да, по дяволите — отвърнах, без да се замислям. — Твърде дълго се задържах в цялото това трепане и блъскане. Но бихме могли да живеем в… не, не в, но да речем близо до някой по-голям град и ти ще ме държиш в течение. Всяка нощ се връщаш при стареца и му разправяш за последните моди и клюки.