Крис Бънч - Кралят-воин

Фермери и селяци вече се редяха в шпалир от двете страни на пътя, за да ни видят, къде с възторжени викове, къде само от любопитство. Тук-там по някой младок тръгваше да гълта прахта ни, докато не спрем на лагер, и се записваше, с блеснали за слава и приключения очи.

Агентите на Кутулу съобщиха, че Тенедос е прегрупирал силите си и се придвижва на север, отново с лодки и по суша.

Но бяхме далече пред него.

На около шест левги преди Никиас от конните ни съгледвачи се върна ездач. Авангардът ни беше влязъл в съприкосновение с армията на Съвета. Поех напред с командната ми група и скоро видях спретнат кавалерийски ескадрон, облечен в сивото и червеното на Гвардията на мира. Офицерът, казваше се Кофи, се представи, за голям смях, макар че го затаих, като домин, вместо като шалака. След като майсирците се бяха оттеглили отвъд границата, явно званията им вече не се ценяха толкова високо.

Поздрави ни с добре дошли и каза, че на една левга напред имало празна степ, идеална за лагер, въпреки че никой не бил очаквал толкова голяма войска. Изглеждаше малко притеснен от това.

Каза, че гражданите на Никиас посрещнали с възторг вестта за пристигането ни и в момента към мястото за лагер били тръгнали огромни кервани с храна, за да докажат искреността им.

— Добре — измърмори Линърджис. — Добре е да се угояват войниците. Да не плячкосват.

— Нямаше ли някаква поговорка как храниш прасета и си мислиш за пържолките? — подхвърли Йонджи също толкова тихо.

— Има, има — каза Линърджис. — Усещам, че идваме в столицата без излишни илюзии.

— Освен него — Йонджи кимна към мен. — Той явно си мисли, че всичко това е искрено и показва внезапната обич на подлизурковците.

— Не съм чак толкова глупав — изръмжах. — И млъкнете. Този проклет домин може да има по-остър слух, отколкото си мислите.

В старата редовна армия — зачудих се дали не се превръщам в досаден стар мърморко, като мисля така — войниците вдигаха лагера си методично. Командирът определяше коя част къде да се настани, след като обиколеше терена с адютантите си.

Всеки полк, рота, ескадрон, взвод или каквото е там тръгва в строй към определения район. Подофицерите определят местата за кухненските палатки, коневръзите, фургоните, клозетите, след това се назначава дежурен по лагер подофицер, войниците се явяват при него и получават местата за палатките или за спане под открито небе. После се залавят с платнищата, въжетата, клиновете и чуковете и след час, а понякога и по-малко, всички палатки са подредени изрядно, като войници в строй.

Не точно такъв беше стилът на моята армия. Минах през полето, реших коя част къде да отиде и след това започнаха да вдигат палатките си — онези, които имаха палатки — кой където намери за удобно, за предпочитане по-близо до огньовете и по-далече от отходните ями.

Тъй като беше война, лагерите на частите ми, макар и донякъде разбъркани вътре, бяха разположени като настръхнал таралеж. Барикадирахме района: храсти и клони, дълги колове, наострени от двете страни и забити в земята с наклон навън, окопи и естествени прегради като трънливи шубраци. Преди да се свърши всичко останало, на равни интервали се поставиха постове.

Колкото и да бяха уморени, хората ми винаги се трудеха здраво, защото колкото по-скоро се вдигне лагерът, в толкова по-голяма безопасност сме, а и храната идва и се изяжда по-бързо.

За щаб избрах най-високия хълм, наредих шатрата на двама ни с Кимея да се опъне малко по-назад и започнах да копая тоалетната, докато Свалбард се погрижи за конете, а Кимея приготви леглото ни — два походни нара, които Свалбард беше нагласил да се съединяват, походното ми писалище, нейния скрин с магически неща, ваната ни — това бе цялото ни обзавеждане.

Едва бях обърнал няколко лопати пръст, когато в лагера ни се изсипаха цивилни. Сигурно бяха напуснали Никиас същата заран и бяха останали зад конниците на домин Кофи, докато не стане възможно да продължат. Носеха ни пресни зеленчуци, риба, печено пилешко, мръвки телешко, вино, бренди и най-често самите себе си. Единственото, което наредих на интендантите ни да откажат, беше брендито, а за виното се погрижих да се разпредели поравно, по малко за всеки, да не вземе да се напие някой.

Лагерът заприлича повече на място за пир, отколкото на военен бивак, но никаква опасност нямаше. Или не много голяма поне. Очаквал бях нещо подобно и казах на офицерите си да си затварят едното око за повечето работи, стига да няма насилие и дежурните и горките копелета на постовете да не станат невнимателни.