Тери Брукс - Мечът на Шанара

Домът на прадедите на Лий беше голяма двуетажна каменна постройка, сгушена кротко сред разпростряла се група от хикории и малки градинки. Имението беше скрито от града зад високи храсталаци — Точно зад пътечката, която водеше към сградата, имаше просторен парк. Когато жителите на Вейл се доближиха уморено към предната врата, чуха веселите викове на деца, които се плискаха в езерцето. Денят бе още топъл и край пътниците минаваха забързани хора, било за да се срещнат с приятел, било за да се приберат у дома при семейството си. На запад късното следобедно небе потъваше в мек златист здрач.

Високата желязна порта беше отворена и хората от Вейл се запътиха бързо към входната врата на дома. Заизкачваха се по виещата се през високите храсталаци и очертания на градинките дълга каменна пътека. Още не бяха стигнали до каменния праг на къщата, когато тежката дъбова врата се отвори и на нея, най-неочаквано, се появи Мениън Лий. Облечена в пъстроцветна пелерина и жилетка в зелено и бледо жълто, стройната му фигура се задвижи грациозно и гъвкаво като котка. Не беше едър, макар и няколко инча по-висок от хората от Вейл, но беше развит в раменете и с дълги ръце. Заслиза по една странична пътека, но когато забеляза двете опърпани, прашни фигури, които се приближаваха по главната алея, внезапно спря. Минута по-късно отвори широко очи от изненада.

— Ший — възкликна той. — Какво по дяволите… какво ти се е случило?

Забърза се към приятеля ся и сграбчи сърдечно слабата му ръка.

— Радвам се да те видя, Мениън — каза Ший усмихнат.

Планинецът отстъпи крачка назад, а сивите му очи ги загледаха изпитателно.

— Изобщо не очаквах писмото ми да има такъв бърз ефект… — замълча и се загледа в умореното лице на другия. — Не то е причината, нали? Всъщност по-добре не казвай нищо. Не искам да слушам. Предпочитам, в името на приятелството ни, да си мисля, че си дошъл просто ей така, за да ме видиш. И, ако не ме лъжат очите, довел си със себе си стария недоверчив Флик. Е, това вече е истинска изненада.

Ухили се на Ший и премести погледа си върху навъсения Флик, който кимна хладно:

— Можеш да бъдеш сигурен, че идеята не беше моя.

— И на мен би ми се искало единствената причина за идването ми тук да беше приятелството ни — усмихна се тъжно Ший. — Нямам никакво желание да те въвличам в каквито и да било неприятности, но се страхувам, че сме изпаднали в сериозна беда и само ти би могъл да ни помогнеш.

Мениън се канеше да се усмихне, но бързо се отказа, като долови настроението, изписано на измъченото лице на приятеля си и поклати сериозно глава.

— Какво по-естествено от това? Няма да имате нищо против една гореща баня и малко ядене, нали? Май трябва да започнем с това. По-късно ще ми кажете какво ви е довело тук. Хайде. Баща ми е зает на границата, но аз съм на ваше разположение.

Щом влязоха, Мениън се разпореди на прислугата да се погрижи за хората от Вейл и те бяха отведени да си вземат освежителна вана и да се преоблекат. Един час по-късно тримата приятели се събраха в просторния салон за вечеря, която при други обстоятелства можеше да засити два пъти повече души, но тази вечер едва им стигна. Докато ядяха, Ший разказа на Мениън странната история, която го принуди да избягат от Вейл. Разказа за срещата на Флик с тайнствения странник Аланон и свързаната с него легенда за Меча на Шанара. Въпреки изричната заповед на Аланон да пазят в тайна чутото, той трябваше да потърси помощта на Мениън. Разказа за появата на Балинор и за краткото му предупреждение, за спасяването им на косъм от черното същество на черепите и накрая за бягството им в платата. През цялото време говори Ший. Флик не се намесваше в разговора и устояваше на изкушението на свой ред да се включи с подробности за случилото се през последните няколко седмици. Предпочете да мълчи, защото беше твърдо решил да не се доверява на Мениън. Убеден беше, че за хората от Вейл ще е по-добре, ако поне един от тях бъде нащрек и си държи езика зад зъбите.

Мениън Лий слушаше мълчаливо дългата история и не проявяваше явни признаци на изненада до частта за произхода на Ший, от която той изглежда остана неописуемо доволен. През повечето време изпитото му загоряло лице беше застинало в неразгадаема маска, изкривена единствено от неизменната полуусмивка и ситните бръчици в ъглите на проницателните му сиви очи. Бързо схвана защо хората от Вейл са дошли именно при него. Изобщо не можеха да се надяват да се оправят по пътя от Лий през низините на Клийт и оттам през Черните дъбове без помощта на човек, който познава местността — човек, на когото можеха да се доверят. По-точно на човек, помисли си Мениън, усмихвайки се вътрешно, на когото Ший би могъл да се довери. Знаеше, че Флик никога нямаше да се съгласи да дойдат в Лий, ако брат му не е настоял. Между Флик и него никога не е имало силно приятелско чувство. Въпреки това те двамата бяха тук, те двамата търсеха помощта му, независимо от причината, а той никога не би могъл да откаже нещо на Ший, дори ако собственият му живот беше застрашен.