Тери Брукс - Мечът на Шанара

Ший свърши разказа си и зачака търпеливо отговора на Мениън. Планинецът изглеждаше потънал в мисли, втренчил очи в полуизпитата чаша с вино до лакътя му. Когато проговори, гласът му беше сдържан.

— Мечът на Шанара. От години не бях чувал тази история. Всъщност никога не съм вярвал, че всичко това е истина. И сега, като гръм от ясно небе, тя отново се появява, с моя стар приятел Ший Омсфорд като пряк наследник. А ти наистина ли си такъв?

Изведнъж очите му заискриха.

— Нищо чудно да си нещо като стръв, примамка за тези същества от Северната земя, за да те преследват и унищожат. Как можем да бъдем сигурни в Аланон? От всичко, което ми разказа, той изглежда почти толкова опасен, колкото и съществата, които те преследват. Възможно е дори да е един от тях.

При тези думи Флик настръхна. Ший остро възрази:

— Не мога да повярвам. Няма никаква логика.

— Може би — продължи бавно Мениън, като обмисляше тази възможност. — Нищо чудно с остаряването да ставам подозрителен. Откровено казано, цялата история звучи много неправдоподобно. Ако е истинска, имаш късмет, че си стигнал дотук без чужда помощ. Прекалено много истории има за Северната земя, за злото, което живее в пущинаците над равнините на Стрелехайм — сила, за която се говори, че не може да бъде възприета от разума на което и да било живо същество. Спря за момент, после отпи от виното си:

— Мечът на Шанара… само вероятността, че легендата може да е истина вече е достатъчно…

Поклати глава и широко се усмихна:

— Никога не бих се лишил от възможността да открия истината. Ще имате нужда от човек, който да ви отведе до Анар, и този човек съм аз.

— Знаех си, че няма да откажеш.

Ший се протегна и раздруса ръката му с благодарност. Мениън веднага се зае със задачата:

— А сега да видим къде сме. Тези камъни на елфите. Защо да не ги поразгледаме, а?

Ший бързо извади малката кожена торбичка и изпразни съдържанието й в разтворената си длан. Трите камъка заискриха ярко на светлината на факлите с тъмносин, наситен блясък. Мениън докосна леко един от тях и го взе в ръката си.

— Наистина са красиви — поклати той възхитено глава. — Не си спомням да съм виждал някога подобно нещо. Но как биха могли да ни помогнат?

— Все още не знам — призна неохотно Ший. — Единственото, което знам, е казаното ни от Аланон — камъните трябва да се използват само в краен случай и силата им е огромна.

— Надявам се да е прав — изсумтя другият. — Не би ми се искало в труден момент да откривам, че е грешал. Но ми се струва, че въпреки всичко трябва да имаме едно наум.

Замълча за момент и се загледа в Ший, който прибра камъните в торбичката и я напъха в джоба на куртката си. Когато човекът от Вейл вдигна поглед, той се беше вторачил в чашата си с вино.

— Знам нещичко за Балинор, Ший. Добър воин е. Едва ли в цялата Южна земя може да се намери равен на него. Може би за нас ще е по-добре да потърсим помощта на баща му. Войниците на Калахорн ще ви охраняват по-добре от живеещите в гората на Анар джуджета. Познавам пътищата към Тирзис. Всички са безопасни. Но почти всички пътеки до Анар минават пряко през Черните дъбове. А както ви е известно местността не е от най-безопасните в Южната земя.

— Аланон ни каза да отидем в Анар — упорстваше Ший. — Трябва да е имал причина за това и докато не го открия отново, няма да поемам никакви рискове. Освен това самият Балинор ни посъветва да следваме указанията му.

Мениън вдигна рамене.

— Жалко, защото дори и да успеем да преминем през Черните дъбове, аз наистина не знам почти нищо за земята отвъд. Казвали са ми, че по целия път до горите на Анар има относително малко заселници. Обитателите й са предимно жители на Южната земя и джуджета, които не би трябвало да са опасни за нас. Кълхейвън е малко селце, разположено на Сребърната река в по-долната част на Анар. В него живеят джуджета. Не мисля, че ще ни е много трудно да го открием, ако стигнем до там. Първо ще трябва да се промъкнем през низините на Клийт, а това никак няма да е лесно, като се има предвид, че сега се топят пролетните снегове. После ще трябва да минем и през Черните дъбове. Това ще бъде най-опасната част от пътуването ни.

— Не можем ли да изнамерим някакъв заобиколен път…? — попита Ший с надежда в гласа.

Мениън си наля още една чаша вино и подаде гарафата на Флик, който я пое без да го погледне.

— Ще ни трябват седмици. На север от Лий е Езерото на дъгата. Ако тръгнем по този път, ще трябва да заобиколим цялото езеро на север през планините Рун. Черните дъбове се простират на юг от езерото и от другата страна отново тръгват на север. Ще ни трябват най-малко две седмици, а цялата местност е открита. Абсолютно никакво прикритие. Трябва да вървим на изток през низините, после да пресечем дъбовите гори.