Тери Брукс - Мечът на Шанара

В ранните часове на утринта братята стигнаха края на Дълн и навлязоха в откритите равнини, които се ширнаха пред тях на мили разстояние преди възвишенията на Лий. Сутрешното слънце щеше да изгрее чак след няколко часа и пътниците продължиха пътя си на изток. И двамата изпитваха огромно облекчение, че се отърваха от Дълн и че вече бяха далеч от задушаващата близост на чудовищните дървета и противната тишина. Може би в прикриващите ги сенки на гората те бяха в по-голяма безопасност, но в откритите равнини се почувстваха значително по-уверени, че ще се справят с всякаква опасност, която би ги застрашила. Дори отново започнаха да си говорят тихо. Около час преди пукването на зората стигнаха до малък, покрит с храсти дол, където спряха да хапнат и починат. Вече можеха да видят слабо осветените възвишения на Лий на изток, които щяха да стигнат след още един ден път. Ший изчисли, че ако пак тръгнат по залез слънце, лесно биха могли да стигнат до целта си преди следващия изгрев. Тогава всичко щеше да зависи от Мениън. С тази мисъл в главата той бързо заспа.

Само след няколко минути се събудиха. Внезапно ги обзе мрачно предчувствие, не заради шума на нещо движещо се, а заради мъртвешката тишина, надвиснала зловещо над равнините. Веднага усетиха несъмненото присъствие на друго същество. Усетиха го едновременно и скочиха уплашени, без да кажат дума, а извадените им ножове проблясваха в бледата светлина, докато се оглеждаха внимателно наоколо. Нищо не помръдваше. Ший даде знак на брат си да го последва и запълзя нагоре по покрития с шубраци склон на долчинката, откъдето можеха да видят местността зад нея. Легнаха неподвижно в храсталака и се вгледаха в полумрака на ранното утро. Изобщо не се съмняваха, че там някъде има нещо. Та нали и на двамата им беше познато чувството, което бяха изпитали пред прозореца на спалнята си. Сега чакаха, затаили дъх и се чудеха дали съществото най-после ги е открило. Молеха се да са били достатъчно предпазливи, и да не са се издали. Струваше им се невъзможно, че могат да бъдат разкрити точно сега, след толкова упорита борба да се спасят, несправедливо, че смъртта ще дойде, когато спасението е само на няколко часа път от тях.

После, с внезапен порив на вятър и вихрушка от листа, черната фигура на Носителя на черепи се надигна безшумно от дълга редица ниски храсти далеч вляво от тях. Неясната му фигура се извиси и няколко дълги минути вися тягостно над земята, сякаш неспособна да се помръдне, а силуетът й се открояваше на слабата светлина на наближаващото утро.

Братята лежаха притиснати плътно до ръба на възвишението, безмълвни като храсталаците около тях и чакаха съществото да се задвижи. Как беше успяло да ги проследи — ако наистина беше успяло. Можеха само да предполагат. Нищо чудно да бяха стигнали чак дотук само благодарение на някакъв невероятен късмет. Но фактът си беше факт, младежите от Вейл бяха преследвани и смъртта им се беше превърнала в много реална възможност. Съществото повися още малко неподвижно на фона на небето, после бавно разпери огромните си криле и започна да се приближава към укритието им. Флик извика ужасено и отново се шмугна в ограждащия го храсталак. Лицето му беше бледо в слабата светлина, а ръката му стискаше тънката ръка на Ший. Преди да се доближи, съществото потъна в групичка дървета на няколко мили от тях и за момент го изгубиха от поглед. Братята се взираха отчаяно в сумрака, но не можеха да видят преследвача си.

— Сега — прошепна Ший с твърд, нетърпящ възражение глас в ухото на брат си — докато не може да ни вижда. Тръгвай направо към тази редица от храсти пред нас.

Не беше нужно да повтаря. Свършеше ли черното чудовище да претърсва горичката, която сега изучаваше внимателно, следващата му спирка щеше да бъде тяхното укритие. Ужасен младежът от Вейл побягна от скривалището си, като едновременно тичаше и пълзеше през влажната трева на утрото, а разрошената му глава подскачаше върху раменете. Очакваше всеки момент Носителят на черепи да се надигне от горичката и да го последва. Ший тичаше зад него, гъвкавото му тяло беше наведено ниско до земята, докато препускаше на зиг-заг през полянката, плътно по петите на брат си. Стигнаха до гъсталака безпрепятствено и тогава Ший се сети, че са забравили вързопите си на дъното на дола, който току-що бяха напуснали. Нямаше начин съществото да не ги забележи, а забележеше ли ги, край на преследването и на догадките по кой път са тръгнали. Ший усети свиване под лъжичката. Как можаха да са такива глупаци? Сграбчи Флик за рамото, напълно отчаян, но брат му, който също беше осъзнал грешката им, се строполи тежко на земята. Ший знаеше, че трябва да се върне за издайническите вързопи, въпреки опасността да бъде забелязан. Нямаше друг избор. Но когато се надигна нерешително, черната фигура на преследвача се появи и увисна неподвижно в развиделяващото се небе. Възможността беше отминала.