Тери Брукс - Мечът на Шанара

На братята не им се искаше да се простят с деня, но Ший предложи да поспят няколко часа, за да си възстановят силите, след което да продължат пътуването през нощта, за да избягнат опасността да бъдат забелязани. Заслоненото заливче изглеждаше безопасно. Увиха се в одеялата си и бързо заспаха под един бряст. В полунощ Ший побутна леко Флик и го събуди. Бързо опаковаха нещата си и се приготвиха за изкачването през Дълн. В един момент на Ший му се стори, че нещо дебне на отсрещния бряг и веднага предупреди Флик. Вслушаха се в тишината, но не доловиха никакво движение в тъмнината на огромните дървета и накрая решиха, че на Ший само му се е сторило. Флик отбеляза, че тъй като нищо не може да се чуе от шума на бушуващата река, съществото от света на черепите вероятно все още ги търси във Вейл. Увереността му се подсилваше от заблудата, че са успели да надхитрят преследвачите си.

Вървяха до изгрев слънце. Опитваха се да се движат на изток, но не можеха да видят почти нищо от ниската местност, в която се намираха. Звездите не се виждаха ясно, защото бяха закрити с мрежа от преплетени клони и шумолящи листа. Когато най-после спряха, те все още не бяха излезли от Дълн и нямаха представа колко още трябва да вървят, за да стигнат границите на Лий. Ший изпита облекчение при появата на изгряващото слънце точно пред тях. Посоката, в която вървяха, беше правилна. Когато стигнаха до открита полянка, сгушена сред група големи брястове и заслонена от трите страни с гъсти храсталаци, братята свалиха вързопите и бързо заспаха, напълно изтощени от изнурителното бягство. Събудиха се чак късно следобед и започнаха да се подготвят за среднощния си преход. Не искаха да палят огън, който можеше да привлече вниманието и се задоволиха със сушено говеждо месо и сурови зеленчуци. Накрая хапнаха плодове и пийнаха малко вода. Докато ядяха Флик отново повдигна въпроса за крайната им цел.

— Ший — започна той предпазливо, — не ми се иска да се разпростирам върху въпроса, но все пак сигурен ли си, че това е най-подходящия за нас път. Искам да кажа, дори ако Мениън има желание да ни помогне, лесно може да се загубим в мочурищата и хълмовете, които са зад Черните дъбове и да не можем изобщо да се измъкнем.

Ший поклати бавно глава, после сви рамене.

— Имаме две възможности. Или да вървим по този път, или да продължим на север, където местността е по-открита и по-непозната дори и на Мениън. Мислиш ли, че разполагаме с по-добър вариант?

— Мисля, че не — отвърна Флик угрижено. — Но продължавам да мисля за това, което ни каза Аланон. Помниш ли, да не казваме никому нищо, да внимаваме и да не се доверяваме на никого. Той беше категоричен по този въпрос.

— Хайде да не започваме отначало — избухна Ший. — Аланон го няма и сега аз решавам, аз, разбираш ли! Не виждам как можем да се надяваме да стигнем до горите на Анар без помощта на Мениън. Освен това той винаги е бил добър приятел и е един от малкото, които си служат ловко с меча. Вещината му ще ни е нужна, ако сме принудени да се бием.

— А боят няма да ни се размине, след като той ще е с нас. В това можеш да бъдеш сигурен — заключи жлъчно Флик. — Пък и можем ли да се надяваме на нещо, след като си имаме работа със същество като Носителя на черепи? То просто ще ни разкъса на парчета.

— Не бъди чак толкова черноглед — засмя се Ший. — Все още сме живи. И не забравяй — камъните на елфите ни закрилят.

Този аргумент убеди напълно Флик, но той усещаше, че засега най-добре беше да оставят цялата тази работа настрана. Даваше си сметка, че никак няма да е лошо Мениън Лий да е наблизо, ако им се наложи да се бият. Но в същото време не беше сигурен чия страна щеше да заеме този непредсказуем тип. Ший се доверяваше на Мениън заради интуитивната симпатия, която се беше породила към този мускулест авантюрист при пътуванията с баща им до Лий през последните няколко години. Но според Флик брат му не проявяваше особено здрав разум в преценките ся за Принца на Лий. Лий беше една от малкото запазили се монархии в Южната земя, а Ший беше отявлен привърженик на децентрализираното управление, противник на абсолютната власт. Въпреки това поддържаше приятелство с един наследник на монарх — нещо напълно несъвместимо според Флик. Човек или вярва в нещо, или не. Иначе как би могъл да уважава себе си.

Довършваха мълчаливо яденето си, когато се появиха първите сенки на вечерта. Слънцето отдавна се бе скрило и меките му златисти лъчи бавно преляха в наситено червено и се вплетоха в зелените клони на огромните дървета. Братята събраха багажа си и подновиха бавния си, упорит ход на изток, с гръб към топящата се дневна светлина. Всичко беше необичайно неподвижно, дори за ранна вечер, и наблюдателните младежи на Вейл вървяха в угнетително мълчание през забулената в нощния мрак гора. Месецът, като далечен фар, се мярваше от време на време през тъмните клони над главите им. Флик беше силно разтревожен от неестествената тишина на Дълн, безмълвие, неприсъщо за тази огромна гора, но смущаващо познато на набития младеж от Вейл. Понякога се спираха в мрака и се вслушваха в дълбоката тишина. После, след като не чуваха нищо, бързо подновяваха изтощителния си поход и търсеха пролука в гората пред тях, която да им открие пътя към възвишенията отвъд. Флик ненавиждаше гнетящата тишина и по едно време започна да си подсвирква тихо, но Ший, с предупредителен жест, го накара да спре.