Тери Брукс - Мечът на Шанара

Истината беше ужасяваща. В смълчаната тъмнина Ший Омсфорд беше сам със страховете си, и някъде дълбоко в себе си се съпротивляваше срещу надигащата се буца на ужас.

През следващия ден слънцето не се показа. Беше сумрачно, влагата и студът проникваха в човешката плът и пронизваха костите. Ший и двамата му спътници бяха лишени от всякаква топлина и удобство, докато пътуваха на изток към мъгливите хребети на Лий и се заспускаха бавно към неприветливия климат на низините зад тях. Не разговаряха, докато слизаха в колона по един по тесните пътеки, които се виеха еднообразно край сиви едри камъни и групи от умиращи безформени храсталаци. Водеше ги Мениън, набитият му поглед внимателно подбираше често неясните следи на пътеката. Движеше се с широка и отпусната крачка, почти грациозно върху все по-неравния терен. На гърба си носеше малък вързоп, към който беше прикрепил голям, направен от ясеново дърво лък и стрели. Под вързопа, завързан с дълъг кожен ремък висеше старият меч, който баща му му беше дал, когато беше влязъл в зряла възраст — мечът, който Принцът на Лий имаше законно право да наследи. Студеният сив метал проблясваше слабо в сумрака, а Ший, който вървеше на няколко крачки след него, се улови, че се чуди, дали този меч не прилича на легендарния Меч на Шанара. Елфските му вежди се повдигаха учудено, докато се опитваше да проникне с поглед в безкрайния мрак на местността пред тях. В нея сякаш нямаше никакъв живот. Това беше мъртва земя за мъртви неща, а живите тук не бяха нищо друго освен натрапници. Нищо окуражително. Поусмихна се вътрешно, когато се насили да мисли за други неща. Флик вървеше последен, якият му гръб носеше провизиите, които трябваше да им стигнат, докато пресекат Низините на Клийт и Черните дъбове. Когато ги преминеха — ако изобщо преминеха — те щяха да бъдат принудени да купуват храна от малкото разпръснати из местността жители, или да я разменят срещу нещо и, само в краен случай, разбира се, да разчитат на самата природа да не умрат от глад. Възможност, която не се харесваше особено много на Флик. Той се беше поуспокоил малко, когато видя искреното желание на Мениън да им помогне в пътуването, но въпреки това не беше убеден, че планинецът е способен да го направи. Спомените от последното им пътешествие все още бяха живи в съзнанието му и хич не му се искаше да се подлага на друго подобно изпитание.

Първият ден се изниза бързо. Тримата пътници преминаха през границата на кралството на Лий и при падането на нощта бяха стигнали периферията на мрачните низини на Клийт. Подслониха се да пренощуват в малка долинка под рехав покрив от редки дървета и няколко гъсти храста. Целите им дрехи бяха просмукани от влагата на мъглата и те трепереха от студа на падащата нощ. Опитаха се да запалят огън, за да се постоплят и поизсушат, но дървата в местността бяха така подгизнали от влага, че беше невъзможно да се запалят. Накрая се отказаха от огъня и започнаха да ядат храната студена, загърнати в одеялата, които старателно бяха опаковали в началото на пътуването, за да ги предпазят от намокряне. Почти не си продумваха, защото никой нямаше настроение за разговори. Само от време на време се разнасяше някоя и друга ругатня срещу времето. Никакъв звук не долиташе от тъмнината зад мястото, където се бяха сгушили. Стелеше се всепроникваща тишина, която човъркаше съзнанието с внезапно, неочаквано мрачно предчувствие и ги караше да се ослушват, обзети от страх, и да се мъчат да доловят някакво слабо, успокоително прошумоляване на живот. Но всичко наоколо тънеше в безмълвна непрогледна тъмнина. Нямаше дори и лек полъх на случаен ветрец, който да докосне измръзналите им лица, докато лежаха смълчани, увити в одеялата си. Накрая умората от дългото ходене през деня ги налегна неусетно и те, един след друг, заспаха.

Вторият и третият ден бяха невъобразимо по-тежки от първия. През цялото време валя — тих, студен, ситен дъждец, който напои първо дрехите им, после като че ли проникна в кожата и костите им и прониза нервните им центрове.

Единственото усещане, което изтощеното тяло можеше да изпитва, беше всепронизваща, отвратителна мокрота. Въздухът беше влажен и студен през деня, а вечерта стана почти смразяващ. На тримата пътници всичко наоколо им изглеждаше напълно съсипано от спусналия се студ. Малкото храсталаци и зеленина, които можеха да се видят, бяха усукани и умираха, безформени групи от дървета с повяхнали листа, които безмълвно чакаха да се разпаднат и да изчезнат напълно. Тук не живееха нито хора, нито животни. Дори и най-малкият гризач щеше да бъде погълнат и изяден от тази всепоглъщаща тишина, която проникваше навсякъде заедно с мразовитата влага на дългите, лишени от слънце я живот дни и нощи. Нищо не се движеше нито помръдваше, докато тримата вървяха на изток през безформената местност, където вече нямаше пътека.