Тери Брукс - Мечът на Шанара

Насекомите в гората продължаваха да жужат със задоволство. От време на време някоя мушица политаше към пламъците на огъня и краткият й живот угасваше с ослепително лумване. Един-два пъти чуха прошумоляването, извън обсега на светлината, на някакво малко животинче, което ги наблюдаваше, прикрито в тъмнината.

След малко Мениън се обърна на една страна и погледна любопитно Ший.

— Какъв е произходът на тези камъни. Ший? Могат ли да изпълняват някакви желания? Още не съм сигурен…

Гласът му заглъхна и той поклати леко глава. Ший продължи да лежи неподвижно по гръб с отправен нагоре взор и премисляше събитията от следобеда. Даде си сметка, че никой от тях не беше заговарял за камъните на елфите след загадъчното видение на Черните дъбове при будещата страхопочитание проява на непонятна сила. Обърна се към Флик, който го наблюдаваше внимателно.

— Не мисля, че имам достатъчно власт над тях — отвърна той рязко. — Решението по-скоро беше взето от тях. — Замълча и после добави объркан — Струва ми се, че не мога да им влияя. Мениън поклати замислено глава и отново се излегна. Флик се прокашля.

— И какво от това? В крайна сметка те ни изведоха от тресавището, нали?

Мениън хвърли остър поглед към Флик и вдигна рамене.

— Би ни било от полза, ако знаехме дали можем да разчитаме на някаква помощ, не мислиш ли? — Той пое дълбоко въздух, скръсти ръце под главата си и се загледа в огъня. Флик се размърда неловко на отсрещната страна, погледна към брат си, и после отново към Мениън. Ший не каза нищо. Очите му бяха заковани в някаква въображаема точка над главите им. Мина много време преди планинецът да проговори.

— Е, добре де, дотук поне успяхме — отбеляза той усмихнато.

— А сега да видим какво ще правим по-нататък!

Седна и започна да чертае върху сухата земя скица на местността. Ший и Флик седнаха до него и наблюдаваха.

— Ето — Мениън посочи едно петно върху нахвърляната върху прахта карта, което обозначаваше края на Черните дъбове. — Намираме се тук, поне така си мисля — добави той бързо. — На север е Блатото на мъглите, и още по на север Езерото на дъгата, откъдето извира Сребърната река, която тече на изток към Горите на Анар. Най-добре е утре да тръгнем на север, докато стигнем края на Блатото на мъглите. После ще заобиколим покрай него — той начерта дълга линия — и ще излезем на другия край на Черните дъбове. Оттам можем да продължим на север, докато стигнем до Сребърната река. Така ще стигнем невредими до Анар. — Замълча и погледна другите двама. Не изглеждаха доволни от плана.

— Какво има — попита той смутено. — Целта на плана е да преминем през Черните дъбове, без да ни се налага да ги прекосим направо, както направихме миналия път, поради което точна тук изпаднахме в беда. Не забравяйте, че вълците са някъде наоколо и дебнат.

Ший кимна бавно с глава и се намръщи.

— Въпросът не е в това — започна той нерешително — Чували сме разни истории за Блатото на мъглите.

Внезапно Мениън се удари по челото.

— А, не! Нямате предвид бабините деветини за някакъв си Дух на Мъглите, който витаел в околностите на блатото и само чакал да погълне някой заблуден пътник? Само не ми казвайте, че вярвате на всичките тези дивотии!

— Браво бе — избухна Флик гневно. — Виж ти кой ни го казва. Май си забравил кой ни уверяваше колко безопасни били Черните дъбове точно преди да тръгнем на лов миналия път!

— Е, добре де, добре — посмекчи тона си ловецът. — Не казвам, че мястото е безопасно, нито пък се кълна, че в тези гори не бродят някакви странни същества. Само че досега никой не е виждал този дух на мъглите. Но вълци сме виждали, нали? И така, какво избирате?

— Може би това е най-добрият план — бързо се намеси Ший. — Но бих предпочел да вървим колкото се може по на изток, докато прекосяваме гората, за да можем, доколкото това е възможно, да избегнем духа на мъглите.

— Дадено! — извика Мениън. — Но това може да се окаже доста трудно. Не сте забравили, че не сме виждали слънцето вече цели три дни и не можем да бъдем сигурни къде точно е изток.

— Качи се на някое дърво — предложи неочаквано Флик.

— Да се кача на… — изстреля другият стъписано. — Да, бе! Как не ми дойде на ум? Колко му е да се кача на сто фута височина по един хлъзгав, мокър, покрит с мъх ствол на дърво с голите ся ръце и крака! — изгледа го Мениън ехидно, сякаш не можеше да си прости, че не се беше сетил за тази възможност. — Понякога ти наистина ме ужасяваш.