Тери Брукс - Мечът на Шанара

Тримата съдии им разкриха и съдбата на Орл Фейн. Заловили го един час преди да пленят преследвачите му го и завели под охрана в главния лагер. Трибуналът на матурените бързо заключил, че гномът е абсолютно луд. Надрънкал им куп безсмислици за някакви си тайни и съкровища, с разкривено в неизменна умопобъркана гримаса лице. На моменти сякаш разговарял с въздуха около себе си и яростно изтръсквал нещо от ръцете и краката си, като че ли искал да се отърве от полазили го досадни гадинки. Единствената му връзка с реалността изглежда бил древният меч, едничкото, което притежавал, и което така здраво стискал, че тролите не успели да го изскубнат от ръцете му. Позволили му да задържи безценното си парче метал и завързали ръждясалата ножница за жилестите му жълти ръце. След час бил откаран в тъмниците на Господаря на магиите.

Каньонът се виеше неприятно през високите върхове на Острието на ножа и на места така се стесняваше, че заприличваше на цепнатина в скалите. Възлестите троли пъплеха по криволичещия път без да спират. Някои от тях вече бяха минавали по него и водеха останалите с твърда, уморителна крачка. Основното в момента беше бързината. Ако се забавеха, Кралят на духовете щеше да научи, че Орл Фейн и древното оръжие, с което той отказваше да се раздели дори за миг, са затворени в собствените му тъмници.

Ший изтръпна при мисълта за тази възможност. Нищо чудно вече да беше разбрал и те да вървяха право към собствената си екзекуция. През цялото време на продължителното им пътуване от Кълхейвън Господарят на магиите беше предизвестяван за всяка тяхна крачка, Той винаги ги бе очаквал. Истинска лудост беше този ужасен риск! Но дори и да успееха, дори той най-накрая да успееше да вземе този Меч на Шанара в ръцете си… какво от това? Изсмя се вътрешно. Как щеше да се изправи пред Господаря на магиите без Аланон до себе си, без изобщо да знае как да задейства скритата сила на легендарния талисман? Никой нямаше да разбере, че Мечът е в ръцете му.

Младежът от Вейл не знаеше какви са намеренията на другите, но вече беше решил за себе си, че, ако стане някакво чудо и той вземе изплъзващия му се Меч в ръцете си, ще търси спасение в бягството. Другите да правят каквото си искат. Сигурен беше, че Панамон Крийл щеше да одобри плана му, но откакто бяха тръгнали към Кралството на черепите, си бяха разменили не повече от десетина думи. Ший усещаше, че за пръв път в живота си Панамон се страхуваше, нищо че облеченият в крещящо червено крадец не веднъж се беше спасявал на косъм и се беше измъквал от множество ужасни премеждия. Но тръгна с Келцът и Ший, защото му бяха единствените приятели, тръгна, защото гордостта не му позволяваше да не тръгне. Винаги е бил воден от един основен инстинкт — да оцелее на всяка цена. Но не би Могъл да преживее позора да остане жив при тези обстоятелства.

Не му беше много ясно защо Келцът се беше впуснал в това опасно начинание. Струваше му се, че разбира защо огромният трол беше мълчаливо настоял да си върнат Меча на Шанара Не само за да отмъсти за избитото си семейство. У Келцът имаше нещо, което му напомняше за Балинор — спокойна самоувереност, която даваше сила на по-неуверените. Ший я усети, когато Келцът кимна с глава, за да им каже, че трябва да продължат да търсят Орл Фейн и Меча. Тези благи, интелигентни очи, показваха на човека от Вейл, че му вярват, и въпреки че не можеше да обясни защо, Ший знаеше, че трябва да върви с огромния си приятел. Ако сега се откажеше, след всичките тези седмици, прекарани в дирене на Меча на Шанара, той щеше да предаде и приятелите си, и себе си.

Каньонът се отвари в полегата долина, която приличаше на широка падина, заобиколена от назъбените планини на Кралството на черепите. Повърхността й беше гола и суха, земята пресечена от разпръснати скалисти възвишения и сухи речни дерета. Групата спря мълчаливо и очите на всички неволно бяха привлечени от скалата на отсрещната страна. Южната й част ги гледаше невиждащо с две огромни, празни вдлъбнатини, които приличаха на очи на череп. Прокълнатото лице седеше в едно безкрайно очакване на пристигането на Господаря. Застанал в отвора на дефилето, Ший усети, че се вцепенява от ужас.

От двете страни край скалите се тътреха хромо множество злочести същества. Телата им бяха безцветни като земята наоколо, а физиономиите безлични. Възможно е навремето да са били хора, но вече не бяха. Стояха изправени на два крака, а край телата им висяха отпуснато по две ръце. С това приликата им с хората свършваше. Кожата им беше бяла като маджун и много приличаше на гумена. Движеха се безцелно като малоумни същества. Наподобяваха привидения от някакъв ужасен кошмар. Странните същества се приближиха към тролите от всички страни и се втренчиха безизразно в подобните им на дървесна кора лица, сякаш искаха да разберат що за същества ги спохождат. Келцът се поизвърна и направи знак на Панамон Крийл.