Тери Брукс - Мечът на Шанара

— Тролите ги наричат мютени — прошепна тихо авантюристът.

— Стой спокойно и не забравяй, че трябва да приличаш на пленник. Отпусни се.

Едно от злочестите същества проговори с неприятен глас на тролите водачи, като посочи рязко към двамата вързани мъже. Размениха си няколко реплики и един от тролите каза нещо през рамо на Келцът, който моментално кимна на Ший и Панамон да го последват. Тримата се отделиха от главната група. Придружени от двама троли те мълчаливо последваха един от тътрещите се мютени, когато той се обърна и тръгна доста тромаво към скалата вляво от тях.

Ший хвърли поглед назад и видя как тролите се разпръснаха с безразличен вид около входа на каньона, преструвайки се, че чакат спътниците им да се върнат. Мютените не се бяха помръднали.

Като погледна отново напред, човекът от Вейл видя една дълга неколкостотин фута пукнатина, която водеше навътре в скалата. Малката група влезе в тъмния проход. Водачът им взе една факла от поставката в стената и я запали. После я подаде на един от тролите и тръгна пред тях. Очите му явно бяха привикнали с мастилено черния мрак. Групата влезе в усойна зловонна пещера, която се разклоняваше на бездънни коридори. На Ший му се стори, че долови някъде, много далеч напред, слаби, смразяващи кръвта писъци, които се разнесоха отново и отново, като ехо, ударило се в стените на скалата. Панамон изруга остро в мъждукащата светлина, а лицето му беше плувнало в пот. Мълчаливият нехаещ мютен се тътреше напред в един от коридорите и слабата светлина от тесния отвор бързо изчезна в тъмнината.

Кънтящото ехо на обутите им в ботуши крака беше единственият шум, издаван от движещите се напред мъже. Очите им шареха по железните врати, закрепени с болтове в стените на скалата от двете страни на коридора. Писъците все още ехтяха, но бяха станали по-далечни. От килиите, край които минаваха, не се чуваха човешки звуци.

Накрая водачът спря пред една от тежките врати, направи кратък жест и каза нещо на тролите с провлачен гърлен глас. После се запъти надолу по коридора. Но още на първата крачка един от най-предните троли извади огромния си железен боздуган и го стовари върху едрата глава на съществото. Мютенът падна безжизнен на пода на пещерата. Келцът се доближи до Ший и Панамон и им развърза въжетата, докато другите двама троли стояха на пост пред вратата на килията. Когато освободи приятелите си, огромният трол от Северната земя се придвижи с котешка стъпка до желязната врата и плъзна резетата в скобите. Хвана здраво решетките и затегли старата тежка врата. Тя се отвори с остро скърцане.

— Я да видим — каза рязко Панамон. Взе факлата от Келцът и влезе предпазливо в малката килия. Приятелите му го последваха.

Орл Фейн седеше прегърбен до отсрещната стена, а мършавите му крака бяха оковани във вериги, закрепени с болтове за каменния под. Дрехите му бяха разкъсани и изцапани почти до неузнаваемост. Той явно не беше онова същество, което бяха пленили в равнините Стрелехайм няколко дни преди това. Втренчи се в трите лица с глуповато безразличие, а на мършавото му жълто лице беше застинала отвратителна, наподобяваща усмивка гримаса, докато си бръщолевеше безсмислици под носа. В ярката светлина на факела очите му изглеждаха странно разширени. Докато дърдореше непрестанно се оглеждаше наоколо, сякаш в килията имаше други същества, които само той виждаше. Двамата мъже и огромният трол веднага схванаха състоянието му и мигновено очите им се насочиха към жилестите му ръце. Те продължаваха да стискат изтърканата ножница от кожа и метал, в която беше поставен убягващият им предмет на дългото дирене. Древната дръжка проблясваше мътно на светлината и разкриваше пред очите им изображението на вдигнатата ръка с факел. Най-после бяха успели. Открили бяха Меча на Шанара!

За момент никой не помръдна. Полуделият гном притисна още по-силно Меча до кльощавото си тяло. За миг в очите му пробягна някакъв спомен, когато забеляза острия шип, който просветна в края на отрязаната ръка на Панамон. Авантюристът я размаха заплашително, пристъпи напред и се наведе ниско над изпитото лице на гнома.

— Дойдох за теб, гноме — каза той дрезгаво. Изведнъж Орл Фейн коренно се промени, като чу гласа на Панамон Крийл, извика уплашено и се помъчи да отстъпи назад.

— Дай ми Меча, продажен плъх такъв! — заповяда му крадецът.

Без да чака отговор, той сграбчи оръжието, помъчи се да го изтръгне от изумително яката хватка на вече напълно загубилия ума си гном. Но дори пред очите на самата смърт Орл Фейн не се отказваше от безценната си вещ. Гласът му изтъня и се превърна в писък. Изпаднал във внезапен пристъп на бяс Панамон стовари с все сила тежката желязна обвивка на завършващата му с шип отрязана ръка върху черепа на нещастния дребосък. Гномът се претърколи в безсъзнание на студения под.