Тери Брукс - Мечът на Шанара

— Трябва да предупредя Балинор! — кресна Хендъл и скочи от наблюдателния си пост към перилата. — Цялата част ще бъде посечена!

Джанъс Сенпър тръгна с него, но Мениън и братята елфи продължиха да наблюдават безпомощно, без да могат да откъснат очи от бойното поле, където огромните скални троли връхлетяха върху уморените хора на Месалин. Войниците на Легиона бяха сбили редиците си, с плътно прилепнали щитове и протегнати напред копия, подпрели дръжките им на твърдата земя, готови за нападението. Тролите също застанаха в бойна фаланга, която беше повече широка, отколкото дълга. Те явно имаха намерение да обградят хората на Южната земя от три страни и да пробият отбраната. Мениън погледна бързо от стената, но Балинор не се беше помръднал и още не знаеше, че цял полк на легендарния Граничен легион беше на ръба на пълното унищожение. Преди да отмести погледа си към равнините под града, планинецът видя как Хендъл и Джанъс се доближиха до високия човек от границата и ръкомахаха възбудено. Късно е вече, викаше си мислено Мениън. Закъснели бяха, и то ужасно много.

Но изведнъж се случи нещо странна Цялата кавалерийска част на Актън, която наблюдаващите от градската стена сражението бяха забравили за момент, най-неочаквано се откъсна стремително от атакуващите я гноми, подреди се в безупречен боен ред и се понесе рязко право на изток, зад гърба на преследващите троли. Галопирайки бясна отличните кавалеристи се врязаха в редиците на гномите, които им препречваха пътя. Без да обръщат внимание на дъжда от стрели, с който разярените гноми ги обсипаха, те летяха право към тролите. С приведени копия войните от полка пометоха задните редици на фалангата на тролите и продължиха да се носят бързо през равнините на изток. Огромните войници на армията на Северната земя бяха изненадани и много от тях се строполиха на земята, прободени от забитите в телата им копия.

Но това бяха най-добрите бойци в света и те моментално се съвзеха от изненадващия удар, сгъстиха редиците си и се обърнаха да посрещнат новата заплаха. Когато кавалеристите на Актън отново тръгнаха на запад със зашеметяващ галоп и за втори път се врязаха в задните редици на тролите, освирепелите войници на Северната земя ги посрещнаха с насочени копия и размахани боздугани. Повече от десетина кавалеристи паднаха безжизнени от конете и още толкова увиснаха ранени върху седлата, докато полкът продължи да се носи на изток. Накрая сви рязко на юг и се понесе към сигурността на Тирзис.

Актън беше постигнал целта си. Навременното отклоняване на бронираните троли позволи на обкръжения полк на Месалин да се измъкне и втурне към прикритието на дима. Маневрата беше блестящо осъществена и наблюдаващите от върха на Външната стена мъже се разкрещяха с необуздан възторг.

Първите редици на вбесените троли хукнаха да преследват пехотинците на Граничния легион, но те успяха да се скрият в дама и повечето от тях, прикривани от командвания от Балинор помощен взвод, стигнаха да чакащата ги подвижна стълба — В подножието на скалата се разрази люта битка, докато войниците от полка се мъчеха да вдигнат сваления мост, преди врагът да го е завзел. Накрая той просто беше хвърлен от насипа долу в равнината и след секунди подпален и унищожен от хората на Тирзис.

На левия отбранителен фланг разположеният в боен ред ариергард се сражаваше храбра за да удържи другия мост, а частта на Актън отново се нахвърли върху влудените томи стрелци. Отново бяха дадени жертви. Битката не стихваше нито за миг и в един момент кавалеристите бяха принудени да се врежат право в центъра на малка група от въоръжени с мечове войници, конто се мъчеха да прережат пътя им за спасение. Но накрая изтормозените кавалеристи успяха да стигнат до убежището на скалата. Преминаха в галоп, почти без да намаляват скоростта си по моста и се стрелнаха към отворените врати на града. Там ги посрещнаха насъбралите се ликуващи войници и граждани. Когато и последните войници от кавалерията стигнаха височините, ариергардът бързо се оттегли зад отбранителните съоръжения и мостът беше прибран.

Вече беше пладне и горещината на обедното слънце се настани като влажно одеяло върху мъжете и от двете армии. Димът от горящото масло застана неподвижно като мъгла над необичайно смълчалата се равнина, когато сутрешният вятър постепенно стихна. Земята пред скалата беше покрита с обгорените тела на убитите и малките огньове продължиха да горят, докато дебелите греди от разбитите подвижни стълби не се превърнаха в пепел. От ужасното полесражение започна да се носи зловоние. Кръжащите наоколо лешояди се приближиха с пронизителни, нетърпеливи крясъци, предвкусвайки пиршеството. През изпотъпканата земя армиите се наблюдаваха с неприкрита омраза, уморени и съсипани от напрежението на сражението, но нетърпеливи да подновят избиването, в което бяха хвърлени. За няколко часа потъналата в зеленина земя се беше превърнала в пустош под безоблачното синьо небе и наранената й повърхност се опичаше и съхнеше в горещината на лятното слънце. Някои оставиха здравият им разум да отстъпи пред илюзията и изпитаха чувството, че нападението е приключило — че унищожението е прекратено. Мислите им се откъснаха от клането и оптимистично се зареяха към семействата и любимите им. За един кратък момент сянката на смъртта се вдигна.