Тери Брукс - Потомците на Шанара

Възможността разяри Пар.

Виждаше пред себе си лицето на брат си, което сменяше изражението заедно с настроението. Чуваше грубия му глас и настойчив тон. Припомни си всички приключения, които бяха преминали заедно като деца, местата, на които се бяха крили, хората, с които бяха разговаряли. Възстанови си събитията последните няколко седмици, като започна с бягството им от Варфлийт. Всичко това бе пронизано за но от чувството му за вина. Но преди всичко искаше да си спомни брат си.

Кол, който беше мъртъв.

Лежеше с часове, мислейки за това, опитвайки се да го осъзнае и да го превърне в реалност. Все още не беше реалност. Бе твърде ужасно, за да е реално, а болката и отчаянието бяха прекалено големи, за да ги пусне на воля. Част от него отказваше да приеме, че Кол вече го няма. Знаеше, че е така, но все пак не можеше да приеме абсурда. Накрая се отказа от опитите си.

Светът му се смали. Ядеше и почиваше. Говореше с Дамсън. Лежеше в подземното леговище на Къртицата, далеч от живота горе, самият той изоставен от него и малко по-жив от животинките-играчки, които постоянно го гледаха.

Въпреки това през цялото време мозъкът му работеше. Щеше отново да заякне, обеща на себе си. Когато това станеше, някои щеше да отговаря за случилото се с Кол.

Събуди се от неестествения лекарствен сън, в който го изпратиха веднага след като го уловиха. Лежеше върху сламеник в тъмна стая. Въжетата, с които бяха завързали ръцете и краката му, бяха изчезнали също както и парцалите около устата и очите.

Седна бавно, опитвайки се да се противопостави на световъртежа. Очите му привикнаха с мрака и можеше да разгледа отвътре затвора си. Стаята беше обширна — повече от двайсет квадратни стъпки. Имаше сламеник, малка дървена пейка, масичка и два стола. Имаше прозорец с железен капак и желязна врата. Бяха затворени.

Протегна се и докосна стената. Бе направена от каменни блокове и хоросан. Доста копаене щеше да падне, докато се измъкне.

Най-накрая световъртежът мина и той се изправи на крака. На масата имаше поднос с хляб и вода. Той седна, изяде хляба и изпи водата. Нямаше причина да не го направи — ако искаха да го убият, досега да са го направили. Опита се да си спомни нещо от пътуването — шума на каруцата, тропота на конете, гласовете на мъжете, които се грижеха за него, и болката, която усещаше винаги, щом бе буден достатъчно време, за да чувства нещо.

Все още усещаше горчивия вкус на лекарствата, които бяха излели в гърлото му — смесица от билки, изпратили го в света на сънищата, който нямаше нищо общо с действителността.

Завърши с яденето и отново се изправи. Къде ли го бяха довели? Бавно, тъй като още беше твърде слаб, отиде до прозореца. Капаците не се затваряха добре и между тях имаше процепи. Той погледна внимателно през тях.

Беше някъде на високо. Лятното слънце огряваше гората и зелените поляни, които стигаха до края на езерото, чиито води се плискаха като разтопено сребро. Птици летяха над водата, плуваха и се гмуркаха, а песните им раздираха тишина.

Високо в небето красива дъга прекосяваше езерото от бряг по бряг.

Затворникът затаи дъх от изненада. Това беше Езерото на дъгата!

Бързо разгледа външните стени на затвора си. Едва ги видя през процепите. Бяха направени от черен гранит.

Този път откритието му го порази. За миг не можа да повярва. Беше в Саутуоч!

Вътре!

Но кой го бе затворил? Федерацията, Призраците или все пак някой друг? И защо в Саутуоч? Защо беше тук? Защо въобще бе още жив?

За миг объркването му взе превес и той отпусна глава и затвори очи. Отново толкова много въпроси. Сякаш никога нямаше да свършат.

Какво се беше случило с Пар?

Кол Омсфорд се изправи и очите му се отвориха. Загледа се отново през процепите чудейки се каква ли съдба му бяха приготвили.

Тази нощ Коглайн сънува. Лежеше под дърветата, където някога беше лежал Паранор, а виденията му го смразяваха повече от студения нощен вятър. Когато се събуди, подскочи. Трепереше от страх.

Беше сънувал, че всички деца на Шанара са мъртви.

За миг бе уверен, че сигурно е така. След това страхът му се смени от нервно напрежение, а после от гняв. Осъзна, че това е по-скоро предупреждение какво мажеше да се случи, отколкото видение на нещо вече станало. Поизправи се, запали малък огън, за да се стопли, след това взе щипка сребрист прах от торбичката на кръста си и го хвърли в пламъците. Димът се издигна и изпълни въздуха пред него с видения, които трептяха на светлината. Той ги остави да си поиграят, загледан в тях докато изчезнат.