Тери Брукс - Потомците на Шанара

Смъртта, която той бе причинил!

Призраците се отдръпнаха, а тези, които не бе унищожил, избягаха и се скриха. Все още държейки с една ръка магическия огън, Пар се протегна и с другата вдигна Меча на Шанара. Усети, че го изгори, а болката прониза цялото му тяло.

Изведнъж собствената му магия изчезна. Изненадано се отдръпна и се опита отново да я призове, но не успя. Призраците веднага тръгнаха срещу него. Поколеба се и побягна. Бягаше сред развалините от моста, като прескачаше храсти и се шмугваше под клоните на дърветата. Не можеше да каже колко близо до него бяха обитателите на Дупката. Не се обръщаше, опитваше се отчаяно да избяга както от това, което се бе случило с него, така и от преследващите го Призраци.

Беше почти до стената, когато чу, че Дамсън го повика. Затича се към нея, без да мисли за нищо друго освен за свободата си. До гърдите му беше Мечът на Шанара. Топлината бе изчезнала и сега той беше просто меч, увит в износеното му и кално наметало. Чу отново Дамсън и й отговори с вик.

Тогава тя го издърпа, прегърна го, питайки го:

— Пар! Пар! Какво ти става? Пар, какво се случи?

А той отговори през плач:

— Той е мъртъв, Дамсън! Кол е мъртъв! Аз го убих! Вратата в стената беше отворена, тъмна дупка, в чиято рамка стоеше малка фигура с широко отворени очи. С помощта на Дамсън, Пар се промуши през вратата и чу как тя се затвори зад него.

След това всичко и всички изчезнаха в белия звук от вика му.

Около Драконовите зъби валеше, а мъглата бе скрила всичко от хоризонт до хоризонт. Морган Лий наблюдаваше изпод качулката на плаща си. На юг хълмовете се появяваха като сенки. Мърмидон въобще не се виждаше. Светът отдолу изглеждаше далечно място и той имаше неприятното чувство, че не може да се върне в него. Планинецът премигна и избърса с ръка дъждовните капки, които влизаха в очите му. Червеникавата коса бе залепнала на челото, а лицето му беше студено. Под широките дрехи тялото бе измършавяло и уморено. Потръпна, заслушан в звуците около себе си. Вятърът се провираше под скалите и между дърветата, а шумът се заглушаваше само от гръмотевиците на север. Зад него сред скалите течаха поточета и водата им се губеше надолу в мъглата.

Това е ден, в който човек да преосмисли живота си — помисли той мрачно. Беше ден, в който да започне наново.

Падишар Крийл се приближи зад него. Дъждът мокреше суровото му лице. Беше подгизнал както и Морган.

— Време ли е да тръгваме? — тихо попита той.

Морган кимна.

— Готов ли си, момче?

— Да.

Падишар се загледа в дъжда и въздъхна.

— Не стана както очаквахме, нали? — каза тихо той.

— Никак дори.

Под водачеството на Падишар рано сутринта бунтовниците се измъкнаха по тунелите на север и на изток в планината. Пътеките, по които вървяха, бяха тесни, хлъзгави и опасни, но Падишар чувстваше, че долу проходът се наблюдава. Лошото време повече им помагаше. Дъждът отмиваше стъпките им и заличаваше всякакви следи къде са били и накъде отиват. Не бяха виждали федералната армия от началото на бягството си. Всяко преследване сигурно бе преустановено. Бяха изгубили Издатината, но се бяха спасили, за да продължат битката.

Беше средата на следобеда, когато дрипавата група достигна разклонението на Мърмидон — на юг към Езерото на дъгата и на изток към равнината. На една поляна, през която се кръстосваха много пътища, спряха да си починат преди да се разделят. Тролите отиваха на север към родните си места, а бунтовниците тръгваха към друго свое скривалище. Падишар щеше да се върне в Тирзис, за да открие Дамсън и братята. Морган щеше да отпътува към Кълхейвън, за да изпълни обещанието, дадено на Стеф. След четири седмици всички щяха да се срещнат при прохода Джанисън. Надяваха се, че дотогава Тролите ще мобилизират войските си, а Движението отново ще събере групите си. Време беше да набележат стратегия за продължителна битка с Федерацията.

Ако някой от тях останеше жив — подтиснато си мислеше Морган. Не беше уверен, че ще просъществуват. Случилото се с Тийл го накара да се ядосва и колебае. Сега разбра колко лесно е за Призраците и техните съюзници Федерацията да победят противниците си. Всеки можеше да бъде враг и никой не би могъл да го предскаже. Предателство можеше да има във всяка група и вероятно щеше да е така? Как щяха да се защитят, ако не могат да вярват на никой?

Това притесняваше и Падишар. Морган го знаеше, въпреки че вождът на бунтовниците щеше да е последният, който да го признае. Планинецът го бе наблюдавал след бягството им — големият мъж виждаше духове при всяко обръщане.