Тери Брукс - Потомците на Шанара

Наметнатата с черен плащ фигура отново се превърна в сянка в полумрака:

— Остани. Има тайни, скрити за теб, които най-добре можеш да научиш от мен. Остани и ги чуй.

Пар отстъпи към коридора, по който бе дошъл.

— Вратата е зад теб — изведнъж остро каза Римър Дол. — Няма коридори, стълби. Всичко беше илюзия, създадена от моята магия, за да можем да поговорим. Но ако сега си тръгнеш, нещо скъпо ще бъде унищожено. Истината те чака и на лицето й е изписан ужас. Няма да можеш да го понесеш. Остани и ме чуй. Нужен съм ти!

Пар поклати глава:

— За миг прозвуча като другите Призраци, Римър Дол. Ти също искаш да ме притежаваш.

Римър Дол стоеше безмълвно пред него и просто наблюдаваше как отстъпва. Светлината, която бе създал Първият Търсач, изчезна и всичко се покри отново с мрак.

Пар Омсфорд сграбчи с две ръце Меча на Шанара, за да се бие за свободата си.

Римър Дол беше прав за коридорите и стълбите. Нямаше ги — бе илюзия, магия, която Пар би трябвало веднага да разпознае. Излезе от мрака на Гробницата направо в сивотата на Дупката. Влагата и мъглата веднага го обгърнала. Примигна и се огледа.

Кол?

Къде беше Кол?

Свали плаща от гърба си и бързо уви Меча на Шанара.

Аланон каза, че ще му потрябва — ако все още можеше да вярва на Аланон. В момента не таеше. Но трябваше да се грижи за Меча — той сигурно имаше предназначение. Освен ако не е загубил магията си. Би ли могъл да я загуби?

— Пар!

Пар подскочи, изненадат от гласа. Той идваше точно зад него. Можеше да е като шепот, ако не беше толкова съскащ. Обърна се.

Беше Кол.

Или това, което някога е било Кол.

Лицето на брат му бе разкривено от някакво вътрешно напрежение, което не виждаше за пръв път. Тялото му беше загубило форма, сякаш костите бяха заели нови места. По него имаше рани и разкъсвания, а в очите светеше онзи огън, които Пар веднага разпозна.

— Хванаха ме — прошепна отчаяно Кол. — Моля те, Пар, имам нужда от теб! Прегърни ме.

Пар изкрещя и се опита да се дръпне. Искаше му се нещото пред него да изчезне. Обзе го хлад, а празнината отвътре заплашваше да го смаже.

— Кол! — изхлипа той.

Брат му се спусна към него с протегнати ръце. Думите на Римър Дол прозвуча в ушите му — истината, истината и нейният ужас! Кол се бе превърнал в призрак, едно от онези същества, които според Римър Дол Федерацията бе довела до това състояние. Но как? Пар беше отсъствал само няколко минути. Какво бяха направили с брат му?

Стоеше там и трепереше, а нещото го улови с ръце, притисна го, повтаряйки „прегърни ме, прегърни ме“.

Пар пожела да е мъртъв или въобще да не се е раждал, да изчезне от земята и да остави всичко това зад гърба си. Пожела си милион невъзможни неща — всичко, което би го спасило. Мечът на Шанара падна от безчувствените му пръсти и той почувства че всичко, в което е вярвал и е обичал, е било предадено.

Ръцете на Кол започнаха да го притискат.

— Кол, не! — изкрещя той.

След това дълбоко в него нещо се надигна като огън. То сякаш г гореше гърдите му. Това бе магията, не онази от молитвените песни, а другата. Това беше магията, конто бе принадлежала на Камъните на Елфите, магията, която Аланон беше дал на Ший Омсфорд, същата, която бе пуснала семената си в Уил Омсфорд и се предаваше от поколение на поколение. Тя беше жива в него, магия много по-голяма от молитвената песен.

Тя премина през него и избухна. Той крещеше на Кол да се отдръпне и да го остави, но брат му сякаш не чуваше. Кол, който бе като карикатура на човека, който Пар обичаше, беше приел единственото желание на обладалия го Призрак — да се нахрани. Магията го сграбчи, прекатури го и за миг го превърна в пепел.

Пар ужасен гледаше как брат му изчезна. Безмълвно падна на колене, усещайки, че и собственият му живот си отива с този на Кол.

След това други ръце се простряха към него, опитвайки се да го съборят и да го хванат. Вихрушка от обезобразени тела и лица го помете. Призраците от Дупката бяха дошли и за него.

Притискаха го, искаха сякаш да го разкъсат. Той усети, че го смазват под тежестта си.

Тогава отново се появи магията, избухна и ги разпръсна като вейки.

Този път прие форма на син огън в ръцете му, чийто пламъци бяха остри като желязо. Не разбираше откъде се бе взела, но разбра ползата от нея. Силата го прониза. С яростен вик той насочи новото си оръжие срещу нападателите и ги съсече, сякаш бяха от хартия. Веднага падаха и гласовете им се губеха в смъртта. Пар бе като побъркан от яростта, на която даде възможност да излезе извън него и да убива. Бе отчаян от смъртта на брат си.