Тери Брукс - Потомците на Шанара

Той също.

Усещаше хлад в себе си, който заплашваше да го замрази. Може би най-добре би било и за двамата да останат известно време сами.

— Безопасно ли ще е толкова скоро да се върнеш в Тирзис? — рязко попита Морган в желанието си да поведе разговор, но не намери по-добра тема.

Падишар вдигна рамене.

— Толкова безопасно, колкото и друг път. Във всеки случай ще съм маскиран. — Погледна настрана и отметна коса та си. — Не се притеснявай, планинецо. Братята ще са добре. Ще се погрижа за това.

— Притеснявам се, че не идвам с теб. — Морган не успя да скрие горчивината в гласа си. — Аз уговорих братята да дойдат тук, или поне имам много общо с решението им. Вече ги изоставих веднъж в Тирзис, а сега го правя повторно — уморено поклати глава, — но не знам какво друго да направя. Трябва да изпълня молбата на Стеф. Не мога просто…

Това, което щеше да каже, заседна в гърлото му при спомена за загиналия приятел и болката от загубата отново го прободе. Помисли, че сълзите му са потекли, но грешеше. Може би вече ги бе изплакал.

Падишар протегна ръка и я сложи на рамото му.

— Планинецо, трябва да удържиш на обещанието си. Дължиш му го. Когато свършиш, върни се тук. Братята и аз ще те чакаме и ще започнем всичко отначало.

Морган кимна, но все още не можеше да говори. Вкуси дъжда по устните си и ги облиза.

Силното лице на Падишар се приближи и за миг закри всичко останало.

— Правя каквото трябва в тая битка, Морган Лий. Всички ние го правим. Родени сме свободни — Хора, Джуджета, Троли. Няма отделна война — тя е една и съща. Така че иди в Кълхейвън и помогни на тези, които имат нужда. Аз ще отида в Тирзис и ще направя същото. Но няма да се забравяме, нали?

Морган поклати глава.

— Не, няма, Падишар.

Големият мъж отстъпи.

— Е, тогава вземи това — подаде на Морган пръстена си с ястреба. — Когато искаш да ме намериш, покажи това на Мати Ро във Варфлийт. Ще се погрижа да знае къде съм. Не се притеснявай. Веднъж се получи, ще стане пак. А сега тръгвай и късмет.

Морган сграбчи подадената му ръка:

— Късмет и на теб, Падишар.

Падишар Крийл се засмя.

— Винаги има нужда от него, момче, винаги.

Върна се към елховата горичка, където го чакаха Аксхинд и Троли те. Размениха си думи за довиждане и се разпръснаха в дъжда. Чандос прегърна Падишар, а другите само го потупаха по рамената.

Дори след всичко, което се случи, той е единственият водач, когото признават — с уважение си помисли Морган.

Видя как Троли те тръгнаха между скалите на север и мощните им тела бързо се изгубиха в дъжда.

Падишар гледаше към него. Вдигна ръка и помаха за сбогом.

Обърна се на изток към хълмовете. Дъждът го блъскаше и той бе навел глава, за да предпази лицето си. Очите му бяха съсредоточени върху пътеката. Когато се обърна да види тези, с които бе воювал рамо до рамо и може би нямаше повече да срещне, те вече бяха изчезнали.

Осъзна, че не е казал нищо на Падишар за появилата се магия в Меча на Лий, която бе спасила Живота и на двама им. Никога не му беше качал как с победил Призрака в Тийл — нямаше време да говорят за това. Предположи, че не е имало и причина. Това бе нещо, което вее още не разбираше напълно. Не знаеше защо все още имаше магия в острието. Не беше сигурен как бе успял да я призове. Мислеше, че е изчезнала. А беше ли изчезнала сега? Или имаше достатъчно, за да го спаси поне още веднъж, ако се наложеше?

Чудеше се колко ли време щеше да мине преди да разбере Като се движеше внимателно по планинския склон, той изчезна в дъжда.

Пар Осмфорд бе в безсъзнание.

Не спеше, защото в съня му го преследваха образи. Не искаше да се събуди, защото щеше да открие реалността, от която не, можеше да избяга.

Така че просто беше в безсъзнание и се губеше в сивотата между измислицата и истината, мислите му бяха разпръснати, а дълбоко в себе си криеше образи от миналото и бъдещето. Знаеше, че полудява. Но го приемаше без борба. Това му позволяваше да не подрежда мислите си. Криеше се в невъзможното и нереалното. Точно от това имаше нужда.

Но лудостта му не беше пълна. Все още чувстваше хората от света около него, свят, от който искаше да избяга Усещаше мрака наоколо и леглото, на което спеше. Виждаше свещите, които осветяваха странни животни, подредени навсякъде по лавиците. Лицата им бяха от плат с копчета вместо очи и носове. Чуваше думите, които идваха като слънчеви лъчи тишината.

Много с болен, прекрасна Дамсън — чу да казва единият, а другият отговори: