Тери Брукс - Потомците на Шанара

— Той се крие, Къртицо.

Дамсън и Къртицата. Знаеше кои са, въпреки че не можеше съвсем да ги подреди в спомените си. Знаеше също, че говорят за него. Нямаше нищо против. Това, което казваха, не променяше нищо.

Понякога виждаше лицата им. Къртицата беше същество с кръгло лице и големи питащи очи, което стоеше замислено над него. Понякога носеше по някой странен звяр със себе си. Много си приличаха, мислеше си Пар. Говореше им и ги наричаше по име. Но зверчетата никога не отговаряха. Момичето понякога го хранеше. Дамсън. Тя му сипваше супа в устата и го караше да преглъща, а той не се съпротивляваше Имаше нещо в нея, което го привличаше, така че един два пъти се опита да я заговори, но накрая се отказа.

Каквото и да искаше да каже, не се получаваше. Думите се криеха, а мислите чезнеха. Виждаше как и лицето й се изгубваше с тях. Въпреки това тя продължаваше да идва. Сядаше до него и държеше ръката му. Усещаше я от мястото, където се бе скрил в себе си. Тя му говореше нежно, докосваше с пръсти лицето му и показваше присъствието си, дори когато не правеше нищо. Нейното присъствие като че ли най-вече го задържаше тук. Повече щеше да му хареса, ако го бе пуснали да си иде. Надяваше се да изчезне толкова далече, че всичко да се изгуби. Но тя не го пускаше и въпреки че това го дращеше и объркваше, беше му и интересно. Защо го правеше? Искаше да го задържи при себе си или искаше той да я отведе?

Започна по-внимателно да слуша думите. Те сякаш ставаха все по-ясни.

— Вината не беше твоя — казваше най-често тя. Повтаряше му го постоянно и той не разбираше защо.

— Онова същество не беше вече Кол — казваше му и това. — Трябваше да го унищожиш.

Тя говореше такива неща и един път той си помисли, че почти я разбра. Но страховитите черни сенки се появиха и той побърза да се скрие.

Но един ден тя проговори и той веднага я разбра. Изведнъж стените около него се разчупиха и всичко навлезе като леден зимен въздух. Започна да крещи и сякаш нямаше да спре. Спомените му дойдоха и пометоха всички барикади, които толкова грижливо бе строил, а яростта му не успя да ги прогони. Крещеше, а Къртицата се отдръпна заедно със зверчетата си. Виждаше през сълзи светлините на свещите.

Момичето го спаси. Тя се пребори с яростта, не обърна внимание на виковете и го прегърна. Държеше го сякаш нещо можеше да го отмъкне. Когато спря да крещи, забеляза, че той я е прегърнал.

След това заспа, без да сънува нищо и си почина добре Когато се събуди, лудостта си бе отишла и всичко се бе променило. Отново знаеше кой е, познаваше всичко наоколо както и лицата на Дамсън Рий и на Къртицата. Те го изкъпаха преоблякоха го, дадоха му да яде и го оставиха пак да спи Не му говореха. Може би разбираха, че още не може да им отговори.

Когато пак се събуди, спомените, от които се беше крил, като живи същества се бореха да излязат и да вдишат чист въздух. Не бяха вече така страшни, въпреки че го караха да се чувства тъжен, объркан и празен. Той се изправяше срещу тях един по един и ги оставяше да му говорят. Когато привършиха, той вземаше думите им и ги затваряше зад прозорци, така че добре да се виждат.

Това, което имаха предвид, реши той, е, че светът се е обърнал с главата надолу.

Мечът на Шанара лежеше на леглото до него. Не си спомняше дали през цялото време е бил там или Дамсън го е поставила след като се свести. Това, което знаеше, бе, че е безполезен. От него се очакваше да унищожава Призраците, а не беше направил нищо на Римър Дол. Беше рискувал всичко, за да го вземе, а се оказа, че рискът е бил безсмислен.

Беше видял достатъчно истини и лъжи, но не бе успял да ги отдели. Римър Дол със сигурност лъжеше — усещаше го. Но бе казал и истини. Аланон говореше истината, но също бе лъгал Нито един от тях не бе това, за което се представяше и нищо не беше точно така, както го рисуваха. Дори той може би не бе този, за който се мислеше, а магията му беше ножът с две остриета, за което го бе предупреждавал Уокър Бо.

Но най-горчивият и неприятен спомен беше този, за мъртвия Кол. Брат му бе превърнат в Призрак докато се опитваше да го предпази, бе станал един от жителите на Дупката и Пар го бе убил. Не го искаше, магията се появи и го унищожи. Вероятно не би могъл да направи нищо, но от това не му олекваше, нито намираше прошка. Смъртта на Кол бе по негова вина. Брат му бе дошъл на това пътуване заради него. Заради него бе влязъл в Дупката. Всичко бе правил заради Пар.

Защото Кол го обичаше.

Спомни си срещата със сянката на Аланон, когато на всички от семейство Омсфорд бяха поверени големи задачи, с изключение на Кол. Знаеше ли Аланон, че Кол ще умре? За това ли не го бе споменал и не му даде задача?