Тери Брукс - Потомците на Шанара

Говореше така убедено, че за пръв път Пар Омсфорд започна да се съмнява. Ами ако сянката на Аланон наистина ги бе излъгала? Не беше ли вярно, че Друидите винаги са играели игрички с тези, от които са искали нещо? Уокър му бе говорил за това и го беше предупредил да не приема всичко казано от Аланон. Нещо от думите на Римър Дол съвпадаше с това. Възможно е, отчаяно помисли той, да е бил напълно подведен. Високата и покрита с плащ фигура пред него се изправи.

— Ти си един от нас, Пар Омсфорд — тихо каза тя.

Пар бързо поклати глава.

— Не!

— Един от нас си, човече. Можеш да го отричаш колкото силно и продължително искаш, но фактът си остава. Ние сме еднакви — ти и аз — притежатели на магията, предци на Друидите, пазители на този дар. Спря и се замисли. — Все още се плашиш от мен, нали? Призрак! Дори името те плаши — неизбежният резултат от това, че веднага си приел лъжите, които са ти наговорили. Мислиш за мен като за враг, а не като за съмишленик.

Пар не каза нищо.

— Нека видим кой лъже и кой казва истината. Ето! — изведнъж посочи меча. — Измъкни го от камъка. Той ти принадлежи като наследник на Елфите на Шанара. Вземи го! Докосни ме с него. Ако съм черно същество, за което са ме представили, тогава Мечът ще ме унищожи. Ако съм зло, което се крие зад лъжата, Мечът ще ме разкрие. Вземи го в ръце! Използвай го!

Пар дълго остана неподвижен, след това се изкачи по стъпалата, хвана Меча на Шанара с две ръце и го дръпна. Измъкна се леко. Бързо се обърна към Римър Дол.

— Ела по-близо, Пар — прошепна другият. — Докосни ме!

Спомените нахлуха в главата на Пар, парченца от приказките, които бяха разказвали. Това, което държеше, беше Мечът на Шанара, талисманът на Елфите, пред които не издържаше никоя лъжа. Слезе бавно по стълбите, а острието на Меча държеше внимателно пред себе с. Римър Дол стоеше и чакаше. Когато се приближи достатъчно, Пар протегна Меча и допря острието до другия.

Нищо не се случи.

Без да сваля очите си от Римър Дол, той пожела Мечът да разкрие истината. Отново нищо не се случи. Пар изчака колкото можа повече, след това отчаян свали Меча и отстъпи.

— Сега знаеш. Около мен няма лъжа — каза Римър Дол. — Тя се крие в това, което са ти говорили.

Пар откри, че трепери.

— Но защо би ме излъгал Аланон? На какво цел служи?

— Помисли за момент какво иска от вас — големият мъж се беше отпуснал, а гласът му бе спокоен и уверен. — Поиска да върнете Друидите, техните талисмани и да ни унищожите. Друидите искат да си възвърнат това, което им бе отнето — силата на живота и магията. Не е ли това, което се бе опитал да направи Господарят на Магиите преди десет века?

— Но ти ни преследваше.

— За да говоря с теб и да ти обясня.

— Затвори родителите ми.

— Пазех ги от всички, Федерацията знаеше за теб и искаше да ги използва, за да те хване, ако не бях отишъл преди тях.

Дъхът на Пар секна. Аргументите му веднага бяха оборени. Вярно ли бе казиното? Проклятие, лъжа ли беше всичко, казано от Римър Дол? Не го вярваше, но не можеше да го отрече изцяло. Объркването му го накара да се почувства малък и беззащитен.

— Трябва да помисля — уморено каза той.

— Тогава ела с мен и го направи — веднага отговори Римър Дол. — Ела и ще поговорим още за това. Имам много, което трябва да а аз ще ти дам отговорите. Имам много, което трябва да знаеш за използването на магията. Ела, човече, остави настрана страха и недоверието. Нищо няма да се случи на човек, чиято магия е така обещаваща.

Говореше убедително и за миг Пар почти бе решил. Толкова лесно би се съгласил. Беше уморен и искаше тази одисея да свърши. Приятен щеше да е разговорът с някой за неудобствата от притежаването на магията. Римър Дол сигурно сам ги бе изпитал и знаеше. Не му се искаше да признае, но вече не се страхуваше от този мъж. Не виждаше причина да откаже.

Но все пак го направи. Направи го, без да разбира защо.

— Не — тихо каза той.

— Помисли за това, което можем да научим, ако дойдеш — настояваше другият. — Имаме толкова общи неща. Сигурно си искал да поговориш за магията, която си бил принуден да приемеш. Не си имал по-рано такава възможност. Усещам нуждата ти! Ела с мен! Имаш…

— Не!

Пар отстъпи. Нещо грозно прошепна в мислите му, спомен, който още нямаше лице, но гласът му бе познат.

Римър Дол го наблюдаваше, а чертите на лицето му отново бяха станали сурови.

— Това е глупаво!

— Отивам си — каза тихо, но вече настойчиво Пар. Отново бе станал внимателен. Какво го бе притеснило? — И вземам Меча.