Тери Брукс - Потомците на Шанара

Стъкмиха огън, изядоха рибата, която Кол хвана, и направиха всичко възможно да се изсушат под покривалото, докато дъждът пръскаше от всички страни. Спаха лошо — беше им студено и неудобно. Вятърът духаше надолу по каньона, а реката се блъскаше в бреговете си. Тази нощ Пар въобще не сънува.

Утрото донесе така чаканата промяна на времето Бурята се премести на изток, небето се изчисти и слънчевата светлина го изпълни. Братята изсушиха дрехите си а около пладне вече свалиха туниките и ботушите си.

— Както казва поговорката — след буря времето се оправя — заяви Кол със задоволство. — Сега времето ще е хубаво, Пар ти само гледай. Още три дни и ще сме си у дома.

Пар се усмихна и не каза нищо.

Денят продължи да става все по-мързелив, а летният аромат на дърветата и цветята започна отново да изпълва Въздуха.

Минаха под Саутуотч, чийто черен гранит се издигаше към небето от планинската скала на ръба на реката — безмълвен и недостижим. Дори оттам, докъдето стигаше, кулата изглеждаше застрашителна, камъкът й — зърнест и непроницаем, бе толкова тъмен, че сякаш поглъщаше светлината. Всякакви слухове се носеха на Саутуотч. Някои казваха, че може да се движи. Почти всички бяха съгласни с това, че продължаваше да расте, сякаш строежът му никога не е спирал. Изглеждаше изоставен. Винаги бе изглеждал така. Предполагаше се, че елитен взвод от федерални войници трябва да се грижи за кулата, но никой никога не ги бе виждал. Това си помисли и Пар, когато преминаха необезпокоявани.

Късно след обяд стигнаха до устието, където реката се вливаше в Езерото на Дъгата. Езерото се простираше пред тях — огромно пространство от сребристо-синя вода, която в западния си край ставаше златиста, докато слънцето се спускаше зад хоризонта. Дъгата, от която бе взело името си, се извиваше над него, избледняла на слънчевата светлина — синьото и лилавото бяха почти невидими, а червеното и жълтото бяха размити. В далечината тихо летяха жерави.

Братята Омсфорд издърпаха лодката на брега и я оставиха в сянката на няколко дървета до малка скала. Построиха лагера си, като откачиха и покривалото, в случай, че времето се промени и Кол се зае да лови риба, докато Пар отиде да събере дърва за огъня.

Пар тръгна на изток по брега, любувайки се на бляскавата повърхност на езерните води и на цветовете във въздуха. След това отново се върна в горичката и започна да събира сухи дърва. Не беше се отдалечил много, когато горичката стана усойна и изпълнена с гнилостна миризма. Забеляза, че повечето от дърветата тук като че ли умираха, листата им бяха увехнали и кафяви, клоните — изпочупени, кората — олющена. Земната покривка също не изглеждаше добре. Той я побутна, разрови с ботуша си и се огледа с любопитство. Като че ли нищо живо нямаше тук. Нямаше малки животинки, които да притичват наоколо, нито птици да се обаждат от дърветата. Гората бе опустяла.

Реши да не търси повече дърва за огън в тая посока и тъкмо тръгваше обратно към брега, когато зърна къщата. Всъщност тя трудно можеше да се нарече и колиба. Беше обрасла в бурени, бръшлян и шубраци. От стените висяха дъски, капаците бяха откъртени и лежаха на земята, покривът бе продънен. Прозорците бяха изпочупени, а вратата зееше отворена. Пар стоеше на края на заливче, което се бе промушило между дърветата откъм езерото. Водата в него беше застояла. Миризмата беше отвратителна.

Пар би помислил, че колибата е пуста, ако не беше тънката ивица дим, която се извиваше от порутения комин.

Изненада се кой ли би живял в подобно обкръжение. Чудеше се дали наистина има някой, или димът е останал от по-рано. След това реши, че ако има някой, може би се нуждае от помощ.

Почти бе тръгнал да види, но нещо толкова отблъскващо имаше в колибата и всичко наоколо, че не можа да се застави да го направи. Вместо това извика, дали има някой вътре. Почака за момент и извика отново. Когато никой не отговори, и той почти с благодарност се обърна и продължи пътя си.

Когато се върна, Кол го чакаше с улова си, така че бързо стъкмиха огъня и си направиха вечеря. Рибата малко им бе втръснала, но беше по-добре от нищо, а и двамата бяха по-гладни, отколкото можеха да си представят. Когато привършиха вечерята, седнаха да погледат как слънцето се изгубва зад хоризонта и Езерото на Дъгата става сребристо. Небето се изпълни със звезди, а нощните звуци се издигаха от притихналия полумрак. Сенките на дърветата се удължиха, съединиха се и заприличаха на блата, поглъщащи и последната дневна светлина.