Тери Брукс - Потомците на Шанара

— Знаем, че Федерацията не иска да говорим за това — каза Кол.

— Има мигове, в които се чудя има ли смисъл изобщо — лицето на Пар се изкриви в гримаса. — Хората идват да ни чуят, а на следващия ден — кой си спомня? И какво, ако си спомнят? Всичко това е древна история, а за някои и това не е. За тях е легенда и мит, куп глупости.

— Не за всички — каза Кол тихо.

— Какъв е смисълът да притежаваш молитвената песен, ако разказването на приказката няма да промени нищо? Може би непознатият беше прав. Може би магията има по-добро приложение. Като например да помогнем на престъпниците в борбата им срещу Федерацията? Или да намерим смъртта си? Кол поклати глава.

Изведнъж нещо плясна в реката и братята стреснато се обърнаха да видят какво е. Беше вълна на придошлата от дъжда река, нищо друго.

— Всичко изглежда безсмислено — Пар ритна земята пред себе си. — Какво правим ние, Кол? Прогониха ни от Варфлийт като че ли сме престъпници, принудиха ни да вземем тази лодка като крадци, накараха ни да бягаме към дома си като кучета с подбити опашки. — Направи пауза, като не сваляше очи от брат си. — Защо мислиш че все още можем да използваме магията?

Изсеченото лице на Кол се доближи до Пар.

— Какво имаш предвид?

— Защо не е изчезнала, както всичко останало? Мислиш ли, че има причина?

Настъпи продължителна тишина.

— Не знам — каза накрая Кол. Поколеба се. — Не знам какво е да притежаваш магията — бързо добави Кол, усетил неудобството на брат си. — Магията е достатъчна и за един от двамата ни — усмихна се.

И Пар му отвърна с усмивка.

— Надявам се — погледна за момент Кол с благодарност, след това се прозя. — Искаш ли да спиш?

Кол поклати глада и отпусна мощното си тяло назад в сянката.

— Не, бих искал още малко да поговорим. Хубава нощ за разговори.

Въпреки това замлъкна. Пар го наблюдаваше известно в време, след което и двамата погледнаха назад към Мърмидон и видяха огромен дънер, вероятно съборен от бурята па плува — покрай тях. Вятърът сега беше утихнал.

Пар откри, че мисли за непознатия, който го спаси от Търсачите на Федерацията. Чудеше се кой може да е той все още не можеше да си отговори. Имаше нещо познато у него — нещо в начина му на говорене, излъчващ сигурност и доверие. Напомняше му за някой от приказките, но не можеше да реши кой. Имаше толкова много приказки и повечето от тях бяха з мъже като него, герои от времето на магията и Друидите, които Пар смяташе, че вече не съществуват. Или може би грешеше. Непознатият в „Синият бакембард“ изглеждаше готов да се противопостави на Федерацията. Може би все още имаше надежда за Четирите земи.

Протегна се и добави още няколко съчки в малкия огън гледайки как димът се извива изпод покривалото в нощта внезапно далеч на изток проблесна светкавица, последвана от продължителен гръм.

— Малко сухи дрехи биха ни били от полза точно сега — промърмори той. — Моите са подгизнали.

Кол кимна.

— И малко горещо задушено. И хляб също.

— Баня и топло легло.

— Може би и аромата на свежи подправки?

— И розова вода.

— Сега бих се помолил да спре този отвратителен дъжд. — Кол въздъхна и се загледа в мрака навън. — В подобна нощ почти мога да повярвам в Призраците — така мисля.

Изведнъж Пар реши да разкаже на Кол за сънищата. Искаше да говори за тях и като че ли Вече нямаше причина да не го прави. Замисли се за момент, след това каза:

— Не съм ти казвал по-рано, но имах тези сънища, всъщност един и същ — отново и отново — бързо ги описа, като наблегна на объркването си по отношение на облечената в тъмно фигура, която му говореше. — Не го виждам достатъчно ясно, за да съм сигурен кой е — обясни той внимателно — но може да е Аланон.

Кол повдигна рамене.

— Може да е всеки. Това е сън, Пар. Сънищата винаги са подозрителни.

— Но аз сънувах едно и също нещо десетина пъти, може би дори двадесет. В началото мислех, че просто магията ми действа, но… — Той спря, като си хапеше устната. — Ами, ако…? — Спря отново.

— Ако какво?

— Ами ако не е само магията? Ами ако е опит на Аланон или на някой друг да ми изпрати някакво съобщение? — Съобщение за какво? Да се мотаеш около Пъкала, или на някое също толкова опасно място ли? — Кол поклати глава. Ако бях на твое място, не бих се безпокоил. И със сигурност дори не бих мислил за ходене там. — Намръщи се. — Ти също, нали? Не мислиш да ходиш?

— Не — бързо отговори Пар. — Не и преди да съм го обмислил повече — поправи се наум, изненадан, че го е допуснал.