Тери Брукс - Потомците на Шанара

— Това поне е успокоително. Имаме си достатъчно проблеми и без да търсим мъртви Друиди. — Кол прибави очевидно въпроса към приключените.

Пар не отговори. Съсредоточено продължи да рови в огъня с пръчка и да подбутва въглените насам-натам. Осъзна, че наистина иска да отиде. Преди не го приемаше сериозни, сега изведнъж почувства необходимост да разбере какво означаваха сънищата. Нямаше значение дали идват от Аланон или не. Един гласец отвътре, някакъв тънък усет, му подсказваше че намери ли източника на сънищата, може да открие и нещо за себе си, да научи още за магията. Притесни се, че мисли така че внезапно започва да прави планове точно за това, за което си бе казал, че не бива да прави още от първия миг, когато сънищата го споходиха. Но това вече не бе достатъчна да го възпре. Сънищата в семейство Омсфорд имаха цяла история и почти винаги носеха някакво съобщение.

— Ще ми се да бях сигурен — промълви той.

Кол се бе протегнал назад със затворени очи срещу светлината от огъня.

— Сигурен за какво?

— За сънищата — започна да увърта — Дали са били изпратени или не.

Кол изсумтя.

— Аз съм сигурен и за двама ни. Няма Друиди, няма Призраци, няма и черни духове, които се опитват да ти изпратят съобщение в съня ти. Ти си преуморен и сънуваш части от приказките, за които пееш.

Пар също легна назад и придърпа одеялото към себе си.

— Предполагам, че е така — съгласи се, но в тона му звучеше, че въобще не е така.

Кол са завъртя на една страна и се прозя.

— Тая вечер вероятно ще сънуваш потоп и жаби, подгизнали като теб самия.

Пар не каза нищо. Известно време слушаше звука на дъжда, загледан в покривалото и искрите от огъня, които изгасваха при допира до мократа му повърхност.

— Може би сам ще избера съня си? — каза тихо той.

След това заспа.

Тази нощ сънува — за първи път от почти две седмици. Това бе сънят, който искаше, сънят за облечената в черно фигура, която бе толкова близо, че би могъл да я докосне, ако протегнеше. Тя дойде веднага, като че ли се изплъзна от подсъзнанието му в мига, когато заспа. Бе шокиран от изненадата, но не се събуди. Видя как мрачната фигура се издига от езерото, гледаше как идва за него, все още неясна, без лице, толкова застрашителна, че ако можеше, би избягал. Но сега сънят беше господар и не би го пуснал. Той се чу как пита защо сънят е изчезнал толкова време, но не получи отговор. Мрачната фигура просто се приближи безмълвно.

Спря точно пред него — същество, което би могло да бъде всичко и всеки, добро или зло, живот или смърт. Говори ми, помисли си той, уплашен. Но фигурата просто стоеше там, прикрита в сянката, безмълвна и неподвижна, като че ли чакаше.

Тогава Пар пристъпи напред и бутна качулката й, споходен от вътрешна сила, която досега не предполагаше, че притежава. Качулката падна и лицето стана толкова ясно, като че ли го виждаше на слънчева светлина. Той го познаваше. Бе пял за него хиляди пъти. Познаваше го толкова добре, колкото и своето собствено.

Бе лицето на Аланон.

Когато се събуди на следващата сутрин, Пар реши да не казва на Кол нищо за съня си. Първо — не знаеше какво да каже. Не беше сигурен дали сънят се е появил сам или защото толкова много мислеше за него, а дори и тогава нямаше начин да разбере, дали беше нещо истинско. Второ — ако кажеше на Кол, трябваше отново да чуе снощните му думи. Или не е така? И ако Пар бе искрен с него, щяха да се скарат за това дали трябва да отиде в Драконовите зъби, за да търси Рога на Пъкала и Друид, умрял преди триста години. По-добре да остави нещата да отлежат.

Хапнаха диви ягоди и пиха вода от потока — щастие бе, че го имаше. Дъждовете бяха спрели, но небето беше облачно, а денят сив и заплашителен. Доста силен вятър се появи от северозапад, а клоните и листата на дърветата диво шумяха под напора му. Те си събраха багажа, качиха се на лодката и отплуваха.

Мърмидон беше придошла. Лодката подскачаше и се въртеше. Водата гъмжеше от отломки, така че те избутваха с веслата по-големите парчета, които биха могли да повредят лодката. Скалите на Рун се издигаха мрачно от двете страни, обгърнати от мъглата и спусналите се ниско облаци. Бе студено и братята усетиха как ръцете и краката им бързо се вкочанясват.

Когато можеха, излизаха на брега и си почиваха, но се случваше рядко. Нямаха нищо за ядене и никакъв начин да се стоплят, без да загубят време да палят огън. Рано след обяд заваля отново. Застуди се, вятърът се засили и стана опасно да продължават по реката. Когато откриха малка вдлъбнатина в скалата, прикрита от стар бор, бързо изведоха лодката на брега.