Тери Брукс - Потомците на Шанара

Пар не искаше да спори. Лодката им трябваше повече, отколкото на кръчмаря и може би това бе единствената възможност да се крият. Търсачите сигурно нямаше да се откажат да ги търсят в града, затова единствената друга възможност беше да тръгнат пеша за планините Рун — начинание, което изискваше повече от седмица. Плуването надолу по Мърмидон щеше да продължи само няколко дни.

Лодката беше дълга само няколко десетки стъпки, но имаше гребла, рибарски пособия, някои неща за готвене и лагеруване, чифт одеяла и непромокаемо покривало. Качиха се и отплуваха в нощта, като се оставиха течението да ги понесе надолу.

Плуваха по реката през остатъка на нощта, като рядко използваха греблата. Слушаха нощните звуци гледаха брега и се опитваха да не заспят. Докато пътуваха, Кол разви теорията си за това, което трябваше да правят. Разбира се, беше невъзможно да се завърнат в Калахорн в близко бъдеще, Федерацията щеше да ги търси. Всъщност би било опасно да пътуват до който и да е от по-големите Южни градове, тъй като Федералните власти там ще бъдат информирани за тях. Най-добре би било просто да се върнат във Вейл. Все още можеха да разказват приказките — може би не веднага, но след около месец когато федерацията ще е спряла да ги търси. След това, по-късно, биха могли да пътуват до някое от по-малките села, по-изолираните общности, места, които Федерацията рядко посещаваше. Всичко щеше да се уреди добре.

Пар го остави да си приказва. Можеше да се обзаложи, че и сам Кол не си вярва, а дори и да си вярваше — нямаше смисъл сега да спори с него.

При изгрев слънце излязоха на брега и си направиха лагер в една сенчеста горичка в подножието на обветрена скала. Спаха до обяд, след това се надигнаха, за да наловят риба. В ранния следобед потеглиха отново и пътуваха до късно след залез. Направиха лагер на брега. Започваше да вали и опънаха покривалото. Накладоха малък огън, придърпаха одеялата, тихо седнаха с лице към реката, загледани в дъждовните капки, които падаха и образуваха улейчета по блестящата й повърхност.

Поговориха малко за това как са се променили нещата в Четирите земи от времето на Джеър Омсфорд.

Преди триста години Федерацията управляваше само най-южните градове, и водеше политика на изолация. Коалиционният съвет — мъже, избрани от градовете си да ги представляват пред правителството, дори тогава имаше водеща роля. Но постепенно Федералната армия започна да доминира над Съвета, а политиката на изолация бе заменена от политика на експанзия. Беше време да разшири сферата си на влияние, Федерацията реши да разшири границите си и предложи водачеството си на останалата част от Южната земя. Логично бе тя да се обедини под единно ръководство и кой би могъл да направи това по-добре от Федерацията?

Така се започна, Федерацията започна да се разпростира на север, като парче по парче поглъщаше Южната земя. Сто години след смъртта на Джеър Омсфорд, всичко на юг от Калахорн бе управлявано от Федерацията. Други раси — Елфите, Тролите, Джуджетата, хвърляха нервни погледи към юг. Отдавна и Калахорн прие да бъде протекторат, кралят му беше мъртъв, а градовете му — враждуващи и разделени. Последните неясноти между Федерацията и другите земи изчезнаха.

По това време се появиха и слуховете за Призраците. Беше казано, че едновремешната магия, която бе пускала кълнове в продължение на десетилетия, се беше изтощила. Тя приемаше различни форми — понякога просто като студен вятър, друг път в съмнителен човешки образ. Беше наричана призрачност. Призраците отслабваха земята и живота по нея като я превръщаха в пустиня. Атакуваха смъртните същества и ги обсебваха изцяло, като се вмъкваха в телата им и се криеха там. За да се поддържат, те имаха нужда от живота на другите. Ето така оцеляваха.

Федерацията даваше живот на тези слухове, като обяви, че подобни същества може наистина да съществуват и само тя е способна да даде защита от тях.

Никой не спори, че магията можеше и да не е упадък, че може би тези призраци или каквото и да е това, което създаваше проблеми, може да няма нищо общо с нея. По-лесно бе да се приеме предложението обяснение. Все пак, след изчезването на Друидите, по тези места не бе съществувала магия. Омсфорд разказваха своите приказки, но малко хора ги чуваха, а още по-малко им вярваха. Повечето смятаха, че Друидите са просто легенда.

Когато Калахорн прие да бъде протекторат, а град Тирзис бе завзет, изчезна Мечът на Шанара. Никой не мислеше много за него. Никой не знаеше как се е случило и никой не се интересуваше. Мечът не бе виждан повече от двеста години. Бе останала само гробницата, в която казваха, че се намирал, заедно със скалата, в която било забито острието му. Всичко това бе в центъра на Националния парк, но един ден то също изчезна. Не след дълго изчезна и Камъкът на Елфите. Никой не знаеше какво се е случило, дори семейство Омсфорд.