Тери Брукс - Потомците на Шанара

— Не мисля… — започна.

— Е, засега няма значение. Всичко с времето си. — той се приближи. — Това вече не е сигурна страна за теб, приятелю. Със сигурност не тук във Варфлийт, а вероятно и в цял Калахорн. Може би никъде. Знаеш ли кой беше онзи грозният, дето шепнеше?

Пар се опита да си представи яростния водач на Търсачите и нежния му глас. Не можа. Бавно поклати глава.

— Римър Дол — каза непознатия, а усмивката му изчезна. — Първият Търсач. Самият главен мръсник, участник в Коалиционния съвет, когато не гони мухите. Но за теб специално се е заинтересувал, щом е изминал целия път до Варфлийт, за да те арестува. Това не е обичайната гонитба на мухи. Това е лов на мечка. Мисли, че си опасен, приятелю. Много опасен наистина. Иначе не би си направил труда да дойде чак тук. Добре че и аз те търсех. Нали разбираш! Чух, че Римър Дол е дошъл да те прибере и минах, за да се уверя, че няма да си свърши работата. Този път му се изплъзна, но това още повече ще го настърви да продължи да те гони.

Направи пауза, за да прецени ефекта от думите си. Пар се взираше в него безмълвно, така че продължи:

— Тази твоя магия — пеенето, е истинска магия, нали? Достатъчно съм виждал от другата, за да я разпозная. Можеш да използваш тази магия за добро, приятелю, ако искаш. По кръчмите и задните улички се губи.

— Какво имаш предвид? — попита Кол с внезапно подозрение. Непознатият се усмихна чаровно и сърдечно.

— Движението има нужда от такава магия — каза той нежно.

Кол изсумтя:

— Ти си един от престъпниците!? Непознатият бързо се поклони.

— Да, приятелка гордея се, че съм. Още повече, че съм роден свободен и не приемам управлението на Федерацията. Никой здравомислещ не би го приел. — той се приближи. — И вие не го приемате, нали? Признайте си.

— Едва ли — отговори Кол предпазливо. — Но въпросът е дали престъпниците са по-добри.

— Сурови думи, приятелю! — възкликна другият. — Добре че не се паля лесно — усмихна се дяволито.

— Какво искате? — бързо го прекъсна Пар. Отново умът му се бе избистрил. Беше мислил за Римър Дол. Знаеше за репутацията му и се страхуваше да бъде преследван от него. — Да се присъединим към вас, това ли е?

— Може би ще откриете, че си струва — кимна непознатият.

Но Пар поклати глава. Едно беше да приеме помощта на непознатия при бягството от Търсачите, друго да се присъедини към Движението. Това трябваше доста по-добре да се обмисли.

— Мисля, че засега е по-добре да откажем — каза той спокойно. — Ако имаме право на избор.

— Разбира се, че може да избирате! — Непознатият като че ли се ядоса.

— Тогава ще трябва да ви откажем, но благодарим за предложението и особено за помощта ви.

Непознатият отново спокоен го изгледа за момент.

— Повярвайте ми, тук сте добре дошли. Желая ти всичко добро, Пар Омсфорд. Ето вземи това — той свали от ръката си обкован със сребро пръстен с изображението на ястреб. — Приятелите ми ме познават по това. Ако ти трябва нещо или промениш намерението си, занеси това в ковачницата на Килтън в Ривърсенд, в северния край на града и попитай за Стрелеца. Можеш ли да го запомниш?

Пар се поколеба, след това взе пръстена и кимна.

— Но защо…?

— Защото има много общо помежду ни, приятелю. — Каза другият тихо, предугаждайки въпроса. Ръката му се отпусна на рамото на Пар. Очите се спряха на Кол. — Миналото ни свързва толкова здраво, че трябваше да дойда там при вас. Нещо повече — това е връзка, която изисква да застанем заедно срещу всичко, заплашващо тази земя. Запомнете и това. Мисля си, че един ден ще го направим, ако успеем да оживеем дотогава.

Той се усмихна към братята, а те тихо го съзерцаваха. Ръката на непознатия се отдръпна.

— Време е да тръгвате. Бързо. Улицата върви на изток към реката. Оттам можете да отидете където искате. Но се пазете. Поглеждайте зад гърбовете си. Това не е приключило.

— Знам — каза Пар и протегна ръка. — Сигурен ли си, че няма да ни кажеш името си?

Непознатият се поколеба.

— Друг път — каза той.

Стисна силно ръката на Пар, след това на Кол и подсвирна на хората си да се приближат. Махна за сбогом и се стопи в сенките.

Пар за миг се вгледа в пръстена, след това погледна Кол въпросително. Някъде наблизо виковете отново започнаха.

— Мисля, че въпросите ще почакат — каза Кол.

Пар пусна пръстена в джоба си. Те безмълвно изчезнаха в нощта.

Наближаваше полунощ, когато Пар и Кол достигнаха крайбрежния квартал на Варфлийт и тогава за пръв път осъзнаха, колко неподготвени бяха да избягат от Римър Дол и неговите федерални Търсачи. Никой не бе предположил, че ще се наложи да заминат, така че никой не бе взел неща, необходими за дълго пътуване. Нямаха нито храна, нито одеяла, нито оръжие, като се изключат дългите ножове, които всички хора от Вейл носеха, нищо за лагеруване, никаква екипировка и най-лошото — никакви пари. Кръчмарят не им бе плащал цял месец. Парите, които бяха спестили от по-преди, се изгубиха в огъня заедно с всичко друго, което притежаваха. Имаха само дрехите на гърба си и растящия страх, че може би е трябвало да тръгнат с безименния непознат.