Тери Брукс - Потомците на Шанара

Крайбрежният квартал беше върволица от паянтови плаващи къщи, пристройки, работилници и складове. По дължината му горяха светлини, а докери и рибари пиеха и се шегуваха в светлината на газовите лампи. Пушек се издигаше от ламаринени пещи и варели, а миризмата на риба се стелеше навсякъде.

— Може би ще ни оставят на мира през нощта? — предположи Пар. — Търсачите, имам предвид. Може ли няма да си правят труда да ни търсят до сутринта, или може би са се отказали изобщо?

Кол го погледна и многозначително повдигна вежди.

— Може би и кравите могат да летят? — огледа се. — Трябваше да настояваме да ни платят за работата. Сега нямаше да сме в това положение.

Пар сви рамене.

— Нямаше да има разлика.

— Нямаше ли? Поне щяхме да имаме малко пари.

— Само ако бяхме решили да ги носим с нас на представлението. Как щеше да стане?

Кол повдигна рамене и се намръщи.

— Онзи кръчмар ни е длъжник.

Вървяха до южните докове, без да говорят и спряха там, където се срещаха светлината и тъмнината. Погледнаха се. Нощта вече беше хладна, а дрехите им прекалено тънки, за да ги предпазят от студа. Трепереха с ръце в джобовете, притиснали ги здраво към тялото си. Наоколо дразнещо жужукаха насекоми. Кол въздъхна.

— Имаш ли представа къде отиваме, Пар? Намислил ли си някакъв план?

Пар извади ръцете си и енергично ги разтърка. Но ще ни е нужна лодка, за да стигнем. — Значи, на юг по Мърмидон?

Кол се усмихна не разбиращо. Помисли, че тръгват обратно за Шейди Вейл. Пар реши, че е по-добре да го остави с това впечатление.

— Почакай тук! — каза Кол изведнъж и изчезна преди Пар да се възпротиви.

Пар стоя около час както му се стори сам в тъмнината на края на доковете. Отиде до пейката пред една рибарска колиба и седна. Чувствата му бяха смесени. Беше ядосан на непознатия, който ги бе измъкнал, а след това изоставил. Вярно, че той самият бе пожелал така, но това не го караше да се чувства по-добре. Беше ядосан и на Федерацията, защото ги прогони от гада като обикновени разбойници. Най-напред бе ядосан и на себе си за това, че бе достатъчно глупав да си помисли, че може да се измъкне, след като използваше истинска магия, която бе абсолютно забранена. Едно беше да си играе с ловкостта на ръцете си, съвсем друго да използваш магията на молитвената песен. Пресилено очевидно беше кое е истинското и трябваше да знае, че рано или късно слухът щеше да стигне до управляващите.

Той протегна краката си напред и ги кръстоса. Добре, нищо не можеше да направи вече. Двамата с Кол трябваше да запомнят отново. Дори не бе помислил да се откаже. Приказките бяха твърде важни, за да го направи. Не това беше отговорността да се погрижи да не бъдат забравени. Той беше научен, че магията е дар, който е получил именно с тази цел. Нямаше значение това, което казваше Федерацията, че магията е извън закона и че представлява опасност за Земята и хората. Какво знаеше Федерацията за магията? На тези от коалиционния съвет им липсваше практически опит. Те просто бяха решили, че нещо трябва да се направи по отношение на жителите на Четирите земи и ги бяха превърнали в нещо, подобно на мрачните същества от времето на Джейър Омсфорд, същества от по-нисша класа, които черпеха силите си от нощта и магията, изчезнала от времето на Друидите.

Дори бяха дали имена на тези същества. Бяха ги нарекли Призраци.

Изведнъж макар и с нежелание Пар се сети отново за сънищата и мрачното нещо, което го бе призовало.

След това осъзна, че нощта се е успокоила: гласовете на рибарите и докерите, жуженето на насекомите и дори шумът на вятъра бяха изчезнали. Чуваше собствения пулс. В ушите си, както и шепота на нещо друго…

Плясък във водата го изправи на крака. На около десет-дванадесет стъпки откъм реката се появи Кол. От него капеше вода. Пар възвърна самообладанието си и го погледна с недоумение.

— Проклятие! Уплаши ме. Какво правеше?

— Какво съм правил според теб! — усмихна се Кол. — Поплувах.

Скоро Пир откри какво всъщност бе правил — беше си присвоил малка рибарска лодка, собственост на съдържателя на „Сините бакембарди“. Веднъж-дваж той беше споменавал за нея, когато се хвалеше с рибарските си способности. Когато Пар спомена, че и им трябва лодка, Кол се бе сетил за нея и отиде да я открие. Просто бе плувал до пристана, бе счупил катинара и я бе домъкнал дотук.

— Това е най-малкото, което ни дължи след като така му завъртяхме бизнеса — опита се да се защити Кол, докато се изсушаваше.