Тери Брукс - Потомците на Шанара

Пар настръхна.

— Знаеш ли за това?

— Сънищата бяха изпратени от Аланон, за да те отведат при него. Не разбираш ли? Това бе неговият глас. Той ви призовава при Рога на Пъкала — теб, братовчедка ти Рен и…

— Рен? — недоверчиво го прекъсна Пар.

Старецът погледна смутено.

— Това казах, нали? Трябва ли да повторя всичко? Братовчедка ти Рен, а също и Уокър Бо.

— Чичо Уокър — каза тихо Пар. — Спомням си.

Кол погледна брат си, след това поклати глава с отвращение.

— Това е смешно. Никой не знае къде са — заяде се той. — Рен живее някъде в Западната земя заедно със Скитниците. Живее в някакъв фургон. А Уокър Бо не е бил виждан почти десет години. Доколкото знам, може и да е мъртъв.

— Може, но не е — каза старецът сухо. Погледна многозначително Кол, след което отново се обърна към Пар. — Всички вие трябва да дойдете при Рога на Пъкала в края на този лунен цикъл. В първия ден от новата луна Аланон ще говори там с вас.

Пар усети как през тялото му мина тръпка.

— За магия ли?

Кол хвана рамото на брат си.

— За Призраци? — направи физиономия и широко отвори очи.

Старецът неочаквано пристъпи напред, а лицето му стана сурово.

— За каквото избере! Да, за магия! И за Призраци! За същества като това, което току-що те събори сякаш си дете!

Той хвърли щипка прах в огъня така внезапно, че Пар и Кол бързо се отдръпнаха. Огънят се извиси като първия път, но сега светлината изчезна от въздуха и…

Всичко потъна в мрак.

След това в тъмнината се появи видение, което увеличаваше размерите си докато ги обгърна изцяло. Образът беше на Четирите земи. Страната бе опустошена и празна, лишена от живот и разрушена. Мрак и миризма на пръст покриваха всичко. Реките бяха пълни с отломки, а водите им — отровени. Дърветата бяха изкривени, разбити и безжизнени. Навсякъде растяха само бурени. Хората пълзяха като животни, а животните бягаха при появата им. Навсякъде се движеха сенки със странни червени очи, подкачаха и играеха с пълзящите хора, обръщаха ги и ги подмятаха, докато те загубеха очертанията си и ставаха непознаваеми.

Това бе кошмар, изпълнен с толкова жестокост и ужас, че Пар и Кол Омсфорд помислиха, че всичко това се случва с тях, а писъците, излизащи от устните на измъчваните хора, бяха техни.

След това видението изчезна. Те отново бяха около огъня, а старецът седеше и ги наблюдаваше с ястребовия си поглед.

— Това бе част от съня ми — прошепна Пар.

— Това е бъдещето — каза старецът.

— Просто номер — промърмори Кол, ядосан на собствения си страх.

Старецът му хвърли гневен поглед.

— Бъдещето е постоянно меняща се мозайка от възможности, докато стане настояще. Бъдещето, което ви показах тази нощ, още може да се промени. Но с всеки изминат ден вероятността да се сбъдне става все по-голяма, защото нищо не се прави, за да се избегне. Ако искате да го промените — направете каквото ви казах. Идете при Аланон! Чуйте какво ще ви каже!

Кол не каза нищо, а тъмните му очи бяха изпълнени с колебание.

— Кажете ни кой сте? — попита тихо Пар. Старецът се обърна към него, изгледа го за момент, след това отмести поглед от тях и се взря в мрака, като че ли там бяха скрити светове и живот, които само той можеше да види. Накрая отново ги погледна и кимна.

— Много добре, въпреки че не виждам каква е разликата: Казвам се Коглайн.

За момент нито Пар, нито Кол успяха да кажат нищо. След това и двамата започнаха да говорят заедно.

— Коглайн, същият Коглайн, който е живял в Източната земя с…

— Искате да кажете — същият човек, който Кимбър Бо…

Той ги прекъсна с раздразнение:

— Да, да! Колко, хора с името Коглайн може да има! — намръщи се, като видя погледа на лицата им. — Не ми вярвате, нали?

Пар пое дълбоко дъх.

— Коглайн е бил старец по времето на Брин Омсфорд. Това е било преди триста години.

Неочаквано другият се засмя.

— Старец! Ха! И какво знаеш за старците, Пар Омсфорд? Истината е, че не знаеш нищичко! — Засмя се, след това безпомощно поклати глава. — Чуйте — Аланон живя петстотин години преди да умре. Не го поставяте под съмнение, нали? Мисля че не, след като с такава готовност разказвате приказката! Толкова ли е учудващо тогава, че аз живея близо триста години? — Той направи пауза и неочаквано в очите му проблесна дяволитост. — За бога, какво бихте казали, ако ви съобщя, че съм живял дори повече? — След това махна небрежно с ръка. — Не, не, не си правете труда да отговорите. По-добре ми кажете какво знаете за мен? За Коглайн от приказките ви. Разкажете.