Тери Брукс - Потомците на Шанара

— Ами жената от гората? Какво беше тя, ако не Призрак, нещо, което през нощта имаше по-силна магия от нашата?

— От твоята!

Пар се разгневи.

— Съжалявам. От моята Въпросът е, че тя беше Призрак! Трябва да е била! Това поне показва, че част от историята на стареца е истина, независимо как гледаш на нея.

— Почакай! — Кол пусна платнището от своя край, застана с ръце на хълбоците и погледна смутено брат си. — Винаги правиш така, когато спорим. Правиш тези глупави подскоци в логиката и се държиш така, все едно че са напълно смислени. Как реши, че ако старата жена е била Призрак, това означава, че старецът казва истината?

— Ами, защото ако…

— Дори не поставям под въпрос извода ти, че е била Призрак — бързо го прекъсна Кол. — Дори и за това че нямаме представа как изглежда Призракът. Дори и за това, че тя би могла да бъде както Призрак, така и каквото си иска друго.

— Нещо друго? Какво…?

— Приятелка на стареца, например. Като примамка, за да повярваме на приказките му.

— Това е смешно! — Пар побесня. — Каква би могла да е целта?

Кол замислено стисна устни.

— Да те убеди да отидеш с него при Рога на Пъкала, естествено. Да те върне обратно в Калахорн. Помисли за това! Може би старецът също се интересува от магия, както и Федерацията.

Пар енергично поклати глава.

— Не вярвам!

— Защото никога не искаш да повярваш в нещо, за което не си се сетил пръв — обясни Кол и хвана отново своя край на платнището. — Решиш ли нещо — това е краят. Е, този път по-добре не прибързвай с решението. Има и други възможности, които трябва да се обмислят, и аз просто ти дадох една от тях.

Безмълвно стигнаха до лодката и подредиха платнището на дъното й. Слънцето едва се бе показало над хоризонта, а денят вече започваше да става горещ. Езерото на Дъгата бе гладко, въздухът спокоен и изпълнен с аромата на диви цветя и трева.

Кол се обърна.

— Виж, какво, нямам предвид, че трябва да бъдеш нерешителен. Става въпрос за това, че ти ме смяташ длъжен да се съгласявам. Е, няма да бъда такъв. Ако решиш да тръгнеш за Рога на Пъкала и Драконовите зъби — добре, заминавай. Но спри да се държиш все едно, че трябва да подскачам от радост, ако ми позволиш да те придружа.

Пар не отговори. Замисли се за времето, когато растяха заедно. Пар бе по-голям с две години и макар и по-слаб физически, винаги бе водачът. Притежаваше магията и това го отличаваше. Вярно бе, че бе и решителен — необходимо качество, когато се изправяше пред изкушението да използва магията във всяка ситуация. Не беше толкова уравновесен, колкото би трябвало да бъде. Сега също. Кол винаги се контролираше по-добре — по-трудно се ядосваше, размишляваше и оценяваше, бе роден миротворец в кварталните боеве и кавги, защото никой друг нямаше неговата увереност. Той прекарваше времето си, като се грижеше за всички, изглаждаше лоши отношения, възвръщаше наранена гордост. Пар винаги се разхождаше наоколо, сляп за подобни неща, зает да търси нови места за изследване, нови предизвикателства за приемане, нови идеи за развиване. Беше мечтател, но му липсваше чувствителността на Кол. Той по-ясно предсказваше възможностите на живота, но Кол бе този, който по-добре разбираше неговите жертви.

Често единият поправяше грешките на другия. Но Пар можеше да се осланя на магията и това рядко му струваше нещо. За Кол не бе така. Понякога му бе струвало доста поправянето на грешките на Пар, но той му беше брат, когото обичаше, и не се оплакваше. Понякога, мислейки за онези дни, Пар се срамуваше от това колко много неща бе оставил да направи брат му за него.

Той избута спомените настрани. Кол го гледаше и чакане отговора му. Пар нетърпеливо премести крак и помисли за това, какво трябва да отвърне. След това просто каза.

— Добре. Какво мислиш, че трябва да направим?

— Проклятие, не знам какво трябва да направим! — веднага каза Кол. — Знам само, че има много въпроси без отговор и не мисля, че трябва да решаваме нещо преди да сме имали възможност да отговорим на някои от тях.

Пар търпеливо кимна.

— Имаш предвид преди новата луна.

— Тя ще е след повече от три седмици и ти го знаеш.

Пар стисна челюсти.

— Времето не е толкова много, колкото го представяш! Как ще отговорим на всичките въпроси преди това?

Кол го погледна.

— Ти си невъзможен, знаеш ли?

Обърна се и тръгна от брега към мястото, където беше багажът им, и започна да го пренася в лодката. Не погледна Пар, които стоеше на едно място и го гледаше мълчаливо Спомни си как беше паднал в бързея по време на една екскурзия Беше потънал и Кол трябваше да се гмурка заради него. След това му стана лошо и Кол трябваше да го отнесе на гръб вкъщи, треперейки от студ и почти замаян.