Тери Брукс - Друидите на Шанара

Той започнала разиграва наум всякакви възможности. Изглеждаше невероятно да го пренебрегват до безкрайност, да го оставят в тази килия, докато бъде забравен. Майор Асомал, както беше узнал, е на бойното поле; възможно бе да чакат неговото завръщане, за да започнат разследване. Но нима главнокомандващият Солдт беше толкова търпелив, че да стои и чака след онова, което му се бе случило? Или беше мъртъв; дали пък Морган не беше го убил? Или всички очакваха някой друг?

Морган въздъхна. Някой друг. Винаги стигаше все до едно и също неизбежно заключение. Те чакаха Ример Дал.

Знаеше, че сигурно беше така. Тийл беше предала бабата и лелята на Федерацията, но по-специално на Шадуините. Ример Дал сигурно е знаел за тяхната връзка с Пар и Кол Омсфорд и с всички онези, които бяха тръгнали да търсят Меча на Шанара. Ако някой се опиташе да ги освободи, щяха непременно да го забележат.

Морган се обърна и легна на другата страна и отмести погледа си от стената към пустотата на мрака. Болката не бе толкова силна, колкото през първите дни; белезите и раните от побоя бяха почнали да заздравяват. Имаше късмет, че нищо не му бяха счупили — всъщност имаше късмет, че е още жив.

Или пък нямаше късмет, обърна мисълта си той — зависи от коя страна ще го погледнеш. Шансът му, явно, го бе напуснал. Той помисли за момент за Пар и Кол и съжали, че не може да отиде и да се грижи за тях, както им беше обещал. Какво ли щеше да стане с тях без него? Какво ли се беше случило по време на неговото отсъствие? Задаваше си въпроса дали Дамсон ги беше укрила след бягството им от Шахтата на Тирс. Питаше се дали Падишар Крийл е открил къде се намираха.

Питаше се хиляди неща и не можеше да им даде отговор.

Най-вече се питаше колко ли дълго щяха да го държат жив.

Отново се обърна по гръб, мислейки си колко различно можеше да се развие всичко за него. В друга епоха той можеше да бъде принцът от династията Лех и един ден да стане владетел на своя роден край. Но Федерацията бе сложила край на монархията преди повече от двеста години и днес неговият род нямаше никаква власт. Затвори очи и се опита да разпръсне всякакви мисли за какво би могло и какво щяло да бъде, тъй като те никак не бяха утешителни. Той съхраняваше надеждата си, духът му оставаше незасегнат, въпреки всичко, което се случи, издръжливостта, с която бе посрещнал толкова много изпитания все още го съпътстваше. Нямаше намерение да се предава. Винаги можеше да се намери изход.

Само трябваше да го открие.

Налегна го лека дрямка и той потъна в поток от представи, в които се смесваха лица и гласове и го изкушаваха с несвързани, фалшиви връзки, с лъжи за нещата, които никога не са бивали и не можеха да бъдат.

Унесе се в сън.

После някаква ръка запуши устата му и прекъсна неговия вик на изненада. Друга ръка го притисна към пода. Той се съпротивляваше, но хватката, която го притискаше, беше непреодолима.

— Тихо — прошепна един глас в ухото му. — Шшшт…

Морган затаи дъх. Един мъж с униформа на Федерацията и ястребово лице се беше надвесил над него и го гледаше съсредоточено. Ръцете се отпуснаха и мъжът се отдръпна. Усмивка пробягна по крайчеца на устните му и набръчка дребното му лице.

— Кой си ти? — тихо попита Морган.

— Човекът, който може да те изведе оттук, ако бъдеш така добър да ме слушаш, Морган Лех.

— Ти знаеш името ми?

Бръчките от усмивката станаха по-дълбоки.

— Правилно се досещаш. Всъщност тук попаднах случайно. Можеш ли да ми посочиш как да изляза?

Морган го зяпна — висок, сух, с вид на човек, който знае какво иска. Усмивката, крято си беше надянал, беше съвсем не на място и в нея нямаше нищо дружелюбно. Морган отхвърли одеялото си и се изправи на крака, като забеляза как другият отстъпи назад при този негов жест, оставяйки едно постоянно разстояние между тях. Предпазлив е, помисли си, Морган, като котка.

— От Движението ли си? — попита той мъжа.

— Не принадлежа на нищо, освен на себе си. Остави това.

Той подхвърли на Морган някакви дрехи. Когато Планинецът ги разгледа, установи, че държи униформа на Федералната армия. Непознатият се изгуби в тъмното отзад за миг, после се върна отново като носеше нещо обемисто през рамо. Пъшкайки, остави товара си върху сламеника. Морган направо се стъписа като видя, че е труп. Непознатият вдигна падналото одеяло и покри мъртвия с него, за да създава впечатление, че спи.

— Така ще мине повече време, докато открият, че те няма — прошепна той със своята обезсърчаваща усмивка.