Тери Брукс - Друидите на Шанара

Морган се обърна и се облече колкото се може по-бързо. Другият нетърпеливо му махна, когато беше готов, и двамата се промъкнаха заедно през отворената врата на килията.

Коридорът навън бе тесен и празен. Само от време на време се появяваше по някоя лампа. Морган не беше виждал затвор преди да го докарат тук, все още объркан след побоя и тутакси загуби ориентация. Вървеше след непознатия предпазливо, проследявайки коридора, който се виеше между каменните стени покрай редица врати на килии, които бяха точно като неговата, всички заключени и с пречници. Не срещнаха никого.

Когато стигнаха до първия дежурен пост, той също беше празен. Изглежда никой не пазеше. Непознатият бързо премина в отсрещния коридор, но Морган забеляза през една полуотворена врата блясъка на метално острие. Той забави ход и надникна вътре. По стените на малката стая бяха накачени оръжия. Той изведнаж си спомни Меча на Лех. Не искаше да си тръгва без него.

— Почакай за минутка! — прошепна той на мъжа пред него.

Непознатият се обърна. Морган бързо блъсна вратата. Тя се отвори трудно, нещо заяждаше. Морган я блъсна, докато отвори достатъчно пространство, за да влезе вътре. Там, прикован с пирони откъм задната страна на вратата, имаше още един мъртъв човек. Морган преглътна чувствата, които изпитваше и си наложи да претърси лавиците, за да открие Меча на Лех.

Откри го почти веднага, все още в неговата импровизирана калъфка, окачен на един пирон зад връзка копия. Той бързо откачи оръжието, грабна и една кама и отново излезе.

Непознатият чакаше.

— Без повече бавене — каза той остро. — Наближава изгрев слънце, когато се сменя караулът.

Морган кимна. Тръгнаха надолу по втори коридор, по едно задно дървено стълбище, което се клатеше и скърцаше под краката им, докато слизаха, и излязоха на двора. Непознатият знаеше съвсем точно пътя. Нямаше никакви стражи, чак до един пост пред външната стена, но и той не ги спря. Минаха през вратите и излязоха от затвора, когато на хоризонта се появиха първите слаби проблясъци светлина.

Непознатият поведе Морган надолу по пътя. След кратко разстояние го въведе през задната врата в една плевня, където тъмнината бе така плътна, че Планинецът трябваше да върви опипом. Вътре непознатият запали фенер. Разрови една купчина празни чували и извади по чифт дрехи и за двамата. Това бе горско облекло, каквото носеха повечето работници от Източните краища. Те се преоблякоха без да кажат нито дума, после скриха Федералните униформи обратно под чувалите.

Непознатият каза на Морган да върви след него и двамата излязоха отново навън с първите лъчи на новия ден.

— Ти си Планинец, нали? — попита непознатият грубо, когато се насочваха на изток през събуждащото се село.

Морган кимна с глава.

— Морган Лех. Име със западнала слава. Като самата страна. Твоят род е владял на времето Планините, нали?

— Да — отвърна Морган.

Спътникът му вече изглеждаше по-спокоен, вървеше бавно и леко, с широки крачки, макар че продължаваше да върти очите си на всички страни.

— Монархията не съществува вече от много години.

Пресякоха тясното мостче на един заблатен приток на Сребърната река. Разминаха се с една старица, която водеше малко дете, и двете явно измъчвани от глад. Морган хвърли бегъл поглед към тях, но непознатият изобщо не им обърна внимание.

— Името ми е Пи Ел — каза той, без да подаде ръка.

— Накъде ме водиш? — попита Морган.

Другият леко присви крайчеца на устните си.

— Сам ще видиш.

А после добави:

— При една дама, която ме изпрати да те измъкна от затвора.

Първата мисъл на Морган беше за баба Елиза и леля Джилт. Но откъде ли можеха те да познават човек като Пи Ел? Той вече му бе казал, че не е участник в Освободителното движение; не беше много вероятно и да е свързан с Дуорфската Съпротива. Пи Ел, помисли си Морган, наистина бе прав, когато му каза, че сам си е господар.

Но тогава коя можеше да бъде онази дама, която го беше изпратила?

Движеха се из криволичещи улички покрай дървените и каменни къщурки и колиби в покрайнините на Кулхавен, толкова схлупени, че едва се държаха да не се срутят над главите на техните обитатели. Морган долавяше все по-близо шума от мудното течение на Сребърната река. Къщите се разреждаха, а дърветата се сгъстяваха, докато накрая пред тях се виждаха само неколцина къщи. Дуорфите, излезли на работа по дворовете и градините си, вдигаха подозрителни погледи към тях. Пи Ел не показваше с нищо, че ги забелязва.