Тери Брукс - Друидите на Шанара

Пред едно осветено кръстовище спря и почака да се убеди, че няма опасност. Пълно беше с патрули.

Представи си образа на Куикнинг в светлата аура на една самотна улична лампа. Дете, жена, магьосница — тя беше всичко това и още нещо. Бе въплъщение на всички най-красиви неща на земята — озарена от слънцето гора, проливен дъжд, небесна синева по пладне, калейдоскоп от цветовете на дъгата, нощният звезден безкрай, гледан от равнинна пустош. Тя бе създание от плът и кръв, жива като всеки човек, но в същото време бе и част от самата земя, от свежата пръст и планинските ручеи, от огромните древни скали, които не се поддаваха на нищо, освен на времето. Това го озадачаваше, но в нея усещаше неща, които бяха едновременно несъвместими и съгласувани. Как беше възможно всичко това? Коя беше тя, извън онова, за което се представяше?

Ускори крачка, докато минаваше на светло, после отново се сля със сенките. Нямаше представа, но беше решен да узнае.

Четвъртитото мрачно туловище на затвора се изпречи пред него. Пи Ел спря за момент, за да реши какво да предприеме. Той познаваше разположението на Федералния затвор в Кулхавен; даже беше го посещавал веднъж-два пъти, макар че никой не знаеше за това, освен Ример Дал. Дори и в затвора имаше хора, които трябваше да бъдат убити. Но не такъв беше тазвечершният случай. Трябва да се признае, че си бе помислил да убие този човек, който бе изпратен да измъкне, този Морган Лех. Това беше един от начините да накара момичето да не настоява да го вземат със себе си в търсенето на изчезналия талисман. Щеше да убие този сега, другия — после и въпросът щеше да бъде решен. Можеше да излъже момичето за това как е станало. Но тя можеше да се досети за истината, би могла дори да я предскаже. Тя му се доверяваше; защо да рискува да загуби доверието й? Освен това, може би беше права, че тези мъже са нужни, за да се открие отново талисманът. Още не знаеше достатъчно за онова, което търсеха. По-добре да почака и да види.

Слабата му фигура се сля с каменната стена, върху която се беше облегнал, за да помисли. Имаше право да влезе в затвора направо, можеше да покаже на началника своята значка на Шадуин и да осигури освобождението на онзи човек без по-нататъшни главоболия. Но това означаваше да се саморазкрие, а той предпочиташе да не го прави. Никой не знаеше за него сега освен Ример Дал. Той беше личният главорез на Главния Преследвач. Никой от останалите Шадуини дори и не подозираше за съществуването му; никой не го беше виждал. Всички, които се бяха срещали с него, независимо дали Шадуини или други, бяха до един мъртви. Той беше тайна за всички и предпочиташе да си остане такъв. Щеше да е по-добре да измъкне оня мъж както обикновено, тихо и крадешком, сам.

Пи Ел се усмихна със своята крива усмивка. Щеше да спаси този мъж сега, за да може да го убие по-късно. Странен свят.

Откъсна се от стената и се запрокрадва в мрака към затвора.

Морган Лех не беше заспал. Лежеше завит в одеяло в килията си върху един сламеник и размишляваше. Беше стоял буден през цялата нощ, твърде неспокоен, за да заспи, измъчван от тревоги, от чувство за вина и непреодолимо безсилие, което не можеше да прогони. Килията, широка едва десетина крачки, докато от пода до тавана имаше около двадесетина крачки, го караше да изпитва клаустрофобия. Тя беше с желязна врата с дебелина няколко сантиметра и едно единично прозорче с решетки, толкова високо, че не успяваше да го достигне, за да погледне навън, дори като подскочи. Килията не беше почиствана, откакто бе хвърлен в нея и естествено вонеше. Два пъти дневно му се донасяше храна, все едно каква, и му я пъхаха през отвор в долната част на вратата. По същия начин му даваха вода, но не и за миене. Стоеше в затвора от близо седмица и никой не беше дошъл да го погледне. А сигурно нямаше и да дойде.

Странна перспектива. Когато го заловиха, той бе сигурен, че ще използват всички средства, за да разберат защо си бе навлякъл толкова неприягности, за да освободи две стари Дуорфски жени. Все още се питаше дали баба Елиза и леля Джилт бяха успели да избягат; нямаше как да узнае. Той беше ударил един командир от Федералната армия, може да го беше убил. Беше откраднал униформа на войник на Федерацията и се беше облякъл в нея, беше използвал името на майор от Федерацията, за да проникне в трудовите лагери, беше измамил дежурния Федерален офицер, и в края на краищата беше направил така, че Федералната армия да изглежда като сборище от непрофесионалисти. И всичко това, за да освободи две възрастни жени. Злепоставеното и засегнато Федерално командване би трябвало да се поинтересува защо. Те трябваше да изпитват желание да му отмъстят за унижението и обидата, които са им били причинени. И все пак го бяха оставили на спокойствие.