Тери Брукс - Друидите на Шанара

Тогава тя се обърна към него и го включи в разговора с Морган Лех, като обясни и на двамата, че трябва да тръгнат на север, за да намерят онзи трети човек. Когато го откриеха, щяха да тръгнат да търсят талисмана, който тя беше изпратена да вземе. Тя не им каза какъв беше този талисман, а и двамата не я попитаха. Сигурно поразителното й въздействие върху тях, помисли си Пи Ел, ги караше да приемат всичко, което им казваше, без да задават въпроси. Те й вярваха. На Пи Ел никога не му се беше случвало такова нещо. Но той интуитивно знаеше, че това момиче, това дете на Краля на Сребърната река, това създание с чудодейна магическа сила, не лъжеше. Знаеше, че тя не е способна на това.

— Нуждая се от помощта ти — каза тя отново на Планинеца.

Той погледна Пи Ел.

— А ти идваш ли?

На Пи Ел му хареса как онзи зададе въпроса. В гласа му имаше внимание, може би дори страх. Той се усмихна непроницаемо и кимна. Разбира се, Планинецо, но само, за да ви убия и двамата, когато реша, каза си наум.

Планинецът отново се обърна към момичето и започна да обяснява нещо за две възрастни Дуорфски жени, които бе измъкнал от трудовите лагери, и за това, че трябва да узнае дали са в безопасност, поради някакво обещание, което бил дал на свой приятел. Той не откъсваше очи от момичето, сякаш от нейния вид зависеше животът му. Пи Ел тръсна глава. Този със сигурност не беше опасен за него. Изобщо не разбираше защо момичето смяташе участието му за необходимо за откриването на този мистериозен талисман.

Куикнинг каза на Планинеца, че сред хората, които я съпровождаха, имало един, който можел да узнае какво е станало с Дуорфските жени и да се погрижи за тях. Тя ще го помоли да го стори незабавно.

— Щом е така, ако съм ти необходим, ще дойда с тебе — обеща Морган Лех.

Пи Ел извърна очи. Планинецът щеше да дойде, защото нямаше избор, защото момичето го бе покорило напълно. Това се четеше по очите на младежа; той бе готов на всичко за нея. Пи Ел разбираше това чувство. Донякъде даже и сам го споделяше. Единствената разлика помежду им беше в намеренията.

Пи Ел отново се запита как ли би изглеждала смъртта на момичето. Питаше се какво ли щеше да открие в погледа му.

Куикнинг заведе Морган до леглото и го остави да си почине. Пи Ел мълчаливо напусна стаята и излезе вън на светло. Затвори очи и остави лицето си да се къпе в топлината на слънчевите лъчи.

Кол Омсфорд беше затворник в Южното око от осем дни, когато разбра кой го беше хвърлил там. Тази килия беше целият му свят — това шестметрово помещение, високо в черната гранитна кула, тази каменна клетка с единствената й желязна врата, която никога не се отваряше, с прозореца с метални решетки, с един сламеник за спане, дървена пейка, малка маса и два стола. През деня светлината се процеждаше през решетките на тънки, сиви ивици и изчезваше нощем. Той успяваше да надникне през пролуките на решетките и да види сините води на Езерото Дъга и зеления килим на дърветата. Понякога успяваше да зърне прелитащите птици, жерави и чайки, и да чуе самотните им писъци.

Дочуваше воя на вятъра, който се спускаше от Руне надолу през каньоните, където минаваше Мермидон. Случвало се беше да чуе и вой на вълци.

Понякога до него достигаха кухненски миризми, но те нямаха нищо общо със собствената му храна. Нея той получаваше върху табла, подпъхната през долния отвор на желязната врата, незнайно от кого. Изяждаше храната, а таблите трупаше до вратата. Някакъв постоянен глух шум се носеше от дълбините на крепостта, вибрация, която първоначално напомняше огромна машинария, а после може би по-скоро земен трус. Той се предаваше по камъка на кулата и когато Кол долепяше ръце на стените, чувстваше потръпването му. Всичко беше затоплено, подът и стените, вратата и прозорецът, камъкът, зидарията и металът. Той не разбираше как е възможно това, когато нощите бяха толкова пронизващо студени, но все пак беше възможно. Понякога му се струваше, че чува стъпки край вратата си — не когато му носеха храната, а в други моменти, когато всичко беше притихнало и единственият шум бе жуженето на насекомите сред дърветата в далечината. Стъпките не приближаваха, но само преминаваха без да забавят ход. Не се знаеше и откъде идват — може би от горе или долу, както и отвън.

Чувстваше се наблюдаван, не често, но все пак достатъчно, за да го усети. Чувстваше нечии очи насочени към него, които го изучаваха, може би изчакваха. Не можеше да определи откъде го наблюдават, струваше му се, че отвсякъде. Понякога си мислеше, че чува дишане, но когато се опиташе да се заслуша, долавяше само своето.