Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

От другата страна на улицата един от тролите започна да изкачва стъпалата към входа със застрашително приведена огромна пика.

Кинсън беше готов да излезе от сенките на портала, когато от групичката обсадени стори се чу вик.

Някой ги разбутваше в стремежа си да излезе от сградата, която пазеха — една тромава, полуоблечена фигура, която се олюляваше несигурно и мяташе ръце, сякаш обхваната от лудост. От фигурата се развяваха парцали — превръзките на раните, сега непокрити и кървящи. Лицето на създанието бе обезобразено от язви, а тялото му бе ужасно измършавяло от болестта.

Фигурата се препъваше от средата на групичката стори към края на портала, виейки от отчаяние. Тролите вдигнаха отбранително оръжията си, а тези от предната редица даже отстъпиха стъписани едно стъпало назад.

— Чума! — изви обезобразеният. Думата разкъса тишината остро и ужасяващо. Рояк насекоми се надигнаха от гърба на болния и лудо зажужаха. — Чума, чумата е навсякъде! Бягайте! Бягайте!

Чумавият се олюля и се свлече на колене. Късове плът се откъснаха от него, от отворените му рани по дървените стъпала закапа кръв, от която започна да се вдига пара в студения нощен въздух. Кинсън потрепери от ужас. Болният буквално се разкапваше.

На тролите това им дойде твърде много. Войни до дъното на душата си, те не се плашеха от враг, когото можеха да видят, но се ужасяваха от невидимото като най-смирения търговец. Втурнаха се назад в безпорядък, като се опитваха да не показват страха си, но твърдо решени да не останат и миг повече близо до умиращия, който се гърчеше на стъпалата пред тях. Водачът направи в беса си предизвикателен жест към сторите и цялото им селище, после цялата група тръгна по пътя към Раб и изчезна към дърветата.

Когато си отидоха, Кинсън излезе на светлото и свали меча, щом ударите на сърцето му започнаха да се забавят и кръвта му се поуспокои. Погледна към сторите от другата страна на улицата и видя, че са се скупчили около странния човек, обезумял от болестта. Като се насили да надделее собствения си страх, той пресече улицата, за да види дали може да помогне с нещо.

Щом стигна до групата, видя, че в средата й стои Марет.

— Наруших обещанието си — каза тя, огромните й тъмни очи и гладкото й лице бяха белязани от тревога. — Много съжалявам, но не можех да стоя и да гледам как ще ги наранят.

— Използвала си магията си — изуми се той.

— Само мъничко. Само онази част, която използвам, когато лекувам, онази част, която използвам като емпат. Мога да я обърна така, че да накарам здравото да изглежда болно.

— Да изглежда?

— Е, в повечето случаи. — Тя се поколеба. Сега той видя умората й, тъмните кръгове около очите, бръчките, които отшумяващата болка бе гравирала в ъгълчетата на устните й. Пот бе избила по челото й. Пръстите й бяха изкривени и сковани. — Нали разбираш, Кинсън. Беше наложително.

— И опасно — добави той.

Миглите й потрепнаха. Тя бе на ръба на припадъка.

— Сега съм добре. Просто трябва да поспя. Ще ми помогнеш ли?

Той поклати смаяно глава, вдигна я, без да продума, и я отнесе обратно в стаята й.

На следващия ден Северната армия разтури лагера си и тръгна на юг. Ден по-късно Бремен се появи.

Марет се беше възстановила от ефекта на магията и изглеждаше укрепнала, немощният сега беше Бремен — изтощен и разтревожен, целият покрит с прах, опръскан с кал и явно вбесен. Той яде, изкъпа се, преоблече се и тогава им разказа какво го бе задържало. След като се уверил, че магията, която пази Паранор, отново се е върнала в обителта си и крепостта е непокътната, той отишъл още веднъж до Адския рог, за да говори с духовете на мъртвите. Надявал се, че ще научи нещо повече за виденията, разкрити му предния път, че ще му се яви още нещо. Но духовете не проговорили, дори не се появили. Водите на езерото се надигнали така яростно, щом ги призовал, че за малко не го залели и завлекли в дълбоките си недра, заради дързостта му да ги обезпокои. Гласът му почти трепереше, когато описваше тази заплаха. Оказало се, че е получил цялата помощ, която му се полагала. Оттук нататък съдбата им била в техните ръце.

Щом го попитаха за Коглин, той заяви, че има достатъчно време за това по-късно. Сега трябвало да бъдат търпеливи и да го оставят да си поспи.

Кинсън и Марет не понечиха да възразят. Очевидно му бяха нужни няколко дни почивка, за да възстанови силите си.

Но още преди слънцето да е изгряло на следващия ден, друидът ги вдигна от леглата и в дълбоката, предутринна тишина ги поведе от все още спящото село на сторите към Дарклин Рийч.