Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Кинсън се зачуди колко ли от всичко това бе усетил Бремен, когато реши да й позволи да тръгне с тях. Зачуди се доколко Марет бе успяла да заблуди стареца. Явно не толкова, колкото си мислеше. Той знаеше от опит, че Бремен може да прозре вътре в човек, сякаш бе направен от стъкло, и да види всички механизми, които го движат. Това бе една от причините, поради които бе останал жив през всичките тези години.

По някое време след полунощ един от черепоносците прекоси пътя им. Зададе се от изток, оттам накъдето се бяха запътили. Това изненада Кинсън, който си бе мислил, че опасността може да дойде единствено от север. Той усети създанието и се хвърли незабавно по очи в един храсталак, като повлече и Марет със себе си. По израза на лицето и личеше, че тя разбира какво става. Кинсън я придърпа по-близо до себе си, надълбоко в укритието им.

— Не поглеждай нагоре — прошепна той. — Дори не мисли за това, което лети над нас. Ще усети и мислите ти.

Те се притиснаха към земята, когато създанието прелетя близо, а страхът ги обля като жега в зноен ден. Кинсън се насили да диша спокойно и да мисли за отминалите дни, за дните, когато беше момче, ловуващо заедно с братята си. Не издаваше нито звук, тялото му бе неподвижно, мускулите отпуснати, очите затворени. Притисната към него, Марет също дишаше равномерно и изобщо не помръдваше. Черепоносецът се завъртя над тях в кръг. Кинсън го усещаше и знаеше колко е близо. Имаше опит от времето, когато бе ходил да разузнава из Северната земя, когато черните ловци дебнеха всяка нощ по пътя му. Бремен го бе научил как да ги избягва, как да оцелее. Чувствата, които чудовищата пораждаха, нямаше как да бъдат избегнати, но трябваше да бъдат изтърпени. Сами по себе си те не можеха да навредят. Марет разбираше това. Тя не помръдваше, нито потрепваше в прегръдката му. Не се опита да се надигне и да избяга от укритието им. Лежеше търпеливо, изпълнена с решителност.

Най-сетне черепоносецът отлетя към друга част на равнината, като ги остави разтреперани, но изпълнени с облекчение. Винаги става така, помисли си Кинсън, докато се изправяше на крака. Мразеше това усещане, мразеше срама, който се натрупваше в него, защото бе принуден да се крие така, да се спотайва. Но смъртта мразеше повече.

Той хвърли на Марет една окуражителна усмивка и те продължиха пътя си в нощта.

Стигнаха Сторлок точно преди зазоряване, целите мокри и изкаляни от внезапния дъжд, който ги бе застигнал на миля преди селото. С тъжни и почтителни лица, облечените в бели роби стори излязоха да ги посрещнат. Размениха си само няколко думи; но и те като че ли бяха излишни. Сторите ги познаха и не задаваха въпроси. Кинсън предположи, че вероятно ги помнят отпреди. Марет бе живяла сред тях, а той беше идвал в селото им няколко пъти заедно с Бремен. Във всеки случай това доста опрости нещата. Макар по принцип сдържани и умислени, сторите бяха щедри, осигуриха им храна и подслон. И като че ли ги бяха очаквали, те им поднесоха топла супа, дадоха им сухи дрехи и им приготвиха легла в спални за гости в главната сграда. Час след като пристигнаха, Кинсън и Марет вече спяха.

Събудиха се в късния следобед. Дъждът бе спрял и те излязоха навън, за да огледат наоколо. Селото бе тихо, а обкръжаващата го гора изглеждаше сякаш лишена от живот. Когато тръгнаха да обикалят Сторлок, срещнаха стори, които се движеха като привидения, тихо, всеки тръгнал по своята си работа. Те почти не поглеждаха към непознатите. Никой не се приближи към тях. Никой не ги заговори. Отидоха в няколко от болниците, където лечителите се грижеха за болните, дошли от всички краища на Четирите земи. Никой не изглеждаше обезпокоен от присъствието на Кинсън и Марет. Не ги помолиха да напуснат. Когато Марет спря да поиграе с две малки гномчета, които бяха обгорени при нещастен случай, Кинсън излезе навън и се загледа във вече смрачаващата се гора, замислен за опасността, която Северната армия носеше.

На вечеря той сподели с Марет притесненията си. Армията щеше да стигне до Раб на място, много близко до селото. А ако имаха нужда от храна и припаси, щяха да изпратят съгледвачи да претърсят околността и Сторлок щеше да бъде в голяма опасност. Мнозина знаеха за сторите и тяхната дейност и уважаваха уединението им. Но армията на Брона щеше да се придържа към съвсем различен морален кодекс, към различни правила, и привилегиите, с които обикновено се ползваше селището, щяха да изчезнат. Какво щеше да стане със сторите, ако някой от черепоносците тръгнеше да дебне насам? Лечителите не можеха да се защитават сами; не можеха да се сражават. Разчитаха единствено на неутралитета си и на незаинтересоваността на политиците към тях. Но дали това бе достатъчно там, където бяха намесени и крилатите ловци?