Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Тя се засмя тъжно.

— Ще разбереш.

Той улови погледа й.

— Лъжите бяха заради магията ти, нали? — предположи Кинсън.

— Доста си схватлив, Кинсън Рейвънлок — отвърна Марет. — Точно затова те харесвам. Да, наложи се да лъжа заради моята магия. Отчаяно търся начин да… — Тя се поколеба в търсене на правилната дума. — …Да се науча да живея със самата себе си. Боря се със собствената си сила от твърде дълго и това все повече ме изтощава и отчайва. Понякога ме спохождаха мисли да посегна на живота си заради онова, което става с мен.

Тя замълча и се загледа в мрака.

— Имам магията, откакто съм се родила. Присъща магия, както казах и на Бремен. Това е самата истина. Никога не съм познавала баща си. Майка ми е умряла при раждането ми. Отгледаха ме чужди хора. Дори и да съм имала роднини, те никога не се появиха. Хората, които ме отгледаха, го сториха по причини, които така и не разбрах. Те бяха сурови и необщителни и не ми казаха много. Мисля, че по някакъв начин са се чувствали задължени, но така и не обясниха защо. Напуснах ги, когато навърших дванадесет и станах чирак на един грънчар. Изпратиха ме в дюкяна му да пренасям и влача материалите, да чистя и да уча занаят, ако искам, но най-вече да правя това, което ми наредят. И тогава имах магията си, разбира се, но както и аз самата, тя още не беше зряла, представляваше само неясно присъствие, което се изявяваше едва-едва. Когато достигнах зрелост, тя разцъфна в мен. Един ден грънчарят се опита да ме удари и аз се защитих съвсем инстинктивно, като я призовах. Едва не го убих. Тогава го напуснах и отидох в пограничните земи, за да намеря място, на което да се установя. Известно време живях във Варфлийт. — Усмивката й се завърна. — Навремето може и пътищата ни да са се пресичали. Или тогава ти вече си бил заминал? Най-вероятно. — Тя сви рамене. — Година по-късно ме нападнаха отново. Този път бяха няколко мъже и не смятаха само да ме бият. Отново призовах магията. И не успях да я овладея. Убих двама от тях. Напуснах Варфлийт и се отправих на изток.

Усмивката й се появи отново, но по-горчива и иронична.

— Предполагам, смяташ, че това ми се е превърнало в навик. Започнах да мисля, че не мога да живея с никого, защото не мога да разчитам на самата себе си. Местех се от място на място, от ферма на ферма, като се прехранвах както можех. Този период бе от полза за мен. Тогава разбрах нови неща за магията, която притежавах. Тя можеше не само да разрушава, но и да лекува. Открих, че съм емпат. Можех да изцелявам ранени. Разбрах това при един инцидент. Мой познат, когото харесвах, беше на крачка от смъртта след едно падане. Тогава у мен се породи надежда. Магията, използвана по този начин, можеше да бъде контролирана. Не разбирах защо, но тя някак ми изглеждаше управляема, когато я призовавах, за да лекувам, а не да разрушавам. Вероятно гневът по принцип е по-неуправляем, отколкото състраданието. Не зная.

Във всеки случай аз тръгнах към сторите, за да живея там и да помоля да ми бъде позволено да се уча от тях как да използвам дарбата си. Но те не ме познаваха и нямаше да ме приемат. Те са гноми, а на никой представител на друга раса не е било позволявано да се учи при тях. Отказаха да направят изключение за мен. С месеци се опитвах да ги убедя, като стоях в селището им и наблюдавах работата им, хранех се с тях, когато ме канеха, и молех само да ми дадат шанс, нищо повече.

И тогава веднъж един мъж дойде от пустошта да посети сторите. Той искаше нещо от тях, нещо от тяхното знание и те не изглеждаха никак притеснени да му го дадат. Аз бях изумена. След месеци на молби за трошички, аз не получих нищо. А този мъж, и то южняк, а не гном, се появи от нищото и сторите горяха от желание да му помогнат. Тогава реших да го попитам защо е така.

Тя зарови с ботуш в земята, сякаш се опитваше да изкопае миналото.

— Имаше доста странен вид, висок и слаб, кожа и кости, с мършаво лице и буйна коса. Мислите му като че постоянно се объркваха, сякаш най-трудното нещо на света бе да проведе един обикновен разговор. Но аз го накарах да говори с мен. Накарах го да изслуша моята история. В течение на разговора стана ясно, че той е много вещ в магията. Затова му разказах всичко. Вярвах му. И до днес не знам защо, но му вярвах. Той каза, че сторите няма да ме допуснат, затова няма смисъл да оставам в селището. Предложи да ида в Паранор при друидите. Аз се засмях. Възразих, че те също няма да ме допуснат.

Но той каза, че ще го направят. Обясни ми какво да им кажа. Помогна ми да измисля историята и написа документите, които щяха да ми осигурят достъпа. Каза, че знае някои неща за друидите, че сам е бил друид навремето, преди много години. Но ме предупреди да не споменавам името му, защото не се е радвал на благоразположението им.