Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

— Ти и ти! — извика той на двойка гноми, когато мина между тях, без да спре, за да не видят лицето му. Обърна се към тях на собствения им език. Беше се научил да го говори съвсем гладко още десетгодишен. После им направи знак да го последват и рече: — Елате с мен.

Те не понечиха да възразят. Войниците рядко го правеха. Риска се държеше и изглеждаше като офицер и те тръгнаха, без да спорят. Той закрачи към мрака, сякаш знаеше какво прави и изпълнява някаква задача. Отведе ги доста надалеч в нощта, после ги разпрати в различни посоки и просто продължи напред. Не се и опита да се върне за оръжията и наметалото си, защото знаеше, че е твърде опасно. Беше щастливец, че въобще остана жив, и нямаше намерение да предизвиква повече съдбата. Вдишваше дълбоко нощния въздух, като се опитваше да успокои сърцето си.

Зачуди се дали Бремен знае каква е природата на врага му. Дали старецът осъзнава каква сила притежава Господаря на Магията? Сигурно да, защото той бе ходил в убежището му и го беше шпионирал. Прииска му се да бе разпитал по-подробно стареца, когато беше имал възможност за това. Ако го беше сторил, никога нямаше да се опита да убие Брона сам. Щеше да знае, че няма подходящото оръжие за това. Нищо чудно, че Бремен търсеше талисман. Нищо чудно, че разчиташе на виденията на мъртвите за съвет.

Огледа небето за черепоносци, но не видя нито един. Въпреки това остана все така обвит в магията си. Навлезе в Раб и сви на югоизток към Анар. Преди светлината на утрото да го разкрие, щеше да е на сигурно място, под прикритието на дърветата. Беше се измъкнал, за да се сражава отново в бъдеще, и с пълно право можеше да се нарече късметлия.

Но как трябваше да се бори срещу враг като Господаря, на Магията? Какво можеше да каже на джуджетата, за да им вдъхне надежда?

Отговорите му се изплъзваха. Той вървеше в нощта и ги търсеше.

Два дни по-късно армията на Северната земя беше разпънала лагера си на двадесет мили от Сторлок. Бяха прекосили равнините безпрепятствено и се насочиха на изток към Анар, като се придържаха встрани от лабиринтите на горите. Приличаха на огромен, бавен червей, който лека-полека се приближава към поселенията на джуджетата.

Сигнални огньове горяха в далечината под сумрачното небе — ярка, жълта мъгла, която се простираше на няколко мили из равнините. Кинсън Рейвънлок виждаше сиянието им от мястото си в края на Драконовите зъби, под Долината на шистите. Войските бяха прекосявали река Раб сигурно целия следобед, преди да устроят лагера си. По изгрев щяха да поемат отново на юг, което означаваше, че на зазоряване на следващия ден щяха да са точно срещу селото на сторите.

Което пък значеше, мислеше си пограничникът, че той и Марет трябваше да прекосят Раб още същата вечер и да изпреварят армията, ако не искат да останат в капан, откъснати в тази част на равнините.

Той стоеше неподвижен в сянката на един процеп в скалите, на около петдесет фута височина. Съжаляваше, че не бяха стигнали дотук ден по-рано, за да не се налага нощен преход. Знаеше, че с падането на мрака крилатите ловци на Брона ще се вдигнат в небето и ще закръжат над откритите пространства, които ги деляха от сигурността. А тази мисъл далеч не беше успокояваща. Обърна се към Марет, която седеше и разтриваше краката си, за да облекчи болките от усиленото ходене през целия ден. Бе захвърлила безцеремонно ботушите си на земята до наметалото и оскъдните си провизии. Но той знаеше, че не биха могли да се движат по-бързо от това. Беше я карал да върви свръх сили, само за да стигнат поне дотук. Тя все още бе слаба заради случилото се с нея в Крепостта на друидите; енергията й бързо се стопяваше и се нуждаеше от чести почивки. Не се беше оплакала нито веднъж дори когато бе настоял да се откажат от съня, докато не стигнат Сторлок. Тя обладава изключителна решимост, призна неохотно пред себе си Кинсън. Така му се искаше да я опознае малко по-добре.

Той погледна отново назад към равнините, към лагерните огньове, към мрака, който се разстилаше от изток и се спускаше на пластове над земята. Значи щеше да е тази нощ… Щеше му се да притежава магия, която да прикрие движението им, но това бе толкова невъзможно, колкото и ако си бе пожелал да полети. Не можеше да поиска от Марет да използва своята, разбира се. Бремен беше забранил. А и самият Бремен го нямаше, така че нямаше да получат помощ отникъде.

— Ела да хапнеш нещо — извика му Марет.

Той се обърна и слезе от скалите. Тя бе наредила чинии с хляб, сирене и плодове и наливаше ейл в метални чаши. Бяха се снабдили с провизии от един фермер преди Варфлийт предната вечер и сега това бе всичко, останало от тях. Той седна срещу нея и започна да яде. Тя не го поглеждаше. Преди два дни напуснаха падналия Паранор, върнаха се обратно през Кенън и тръгнаха на изток покрай Мирмидон, като следваха склоновете на Драконовите зъби дотук. Бремен ги беше изпратил напред, беше им наредил да тръгнат без него, да вървят по поречието на Мирмидон до река Раб и после да я прекосят към Сторлок. Там трябваше да съберат сведения за мъж, който според друида живее някъде в пустошта на Източните земи, в Горен Анар — мъж, за когото Кинсън никога не бе чувал. Трябваше да разберат къде точно могат да го открият и после да изчакат, докато Бремен се присъедини към тях. Друидът не им бе обяснил какво се очаква да правят междувременно. Не им бе казал и защо трябва да търсят този непознат. Просто им обясни какво да правят — всъщност обясни на Кинсън, защото Марет тогава все още спеше — и изчезна сред дърветата.