Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Разговорът им бе кратък и непринуден. Носели се слухове за движение на тролите към Стрелехайм, но нищо определено. Никакви сведения не били пристигали от толкова далеч на юг. Тей се въздържа да спомене каквото и да било за Господаря на Магията или Паранор. Когато свърши с яденето, поиска разрешение да продължи. Командирът му предложи кон и двама мъже за ескорт. Тей прие коня, но отказа ескорта и отново тръгна на път.

Яздеше по долината към Арборлон, потънал в мисли. Само слухове, никакви сведения. Призраци и сенки. Господаря на Магията бе неуловим като дим.

Но Тей беше видял черепоносеца и гномите, а Бремен бе видял Господаря на Магията в неговото убежище в Северната земя — и всичко това беше съвсем реално. Бремен изглеждаше сигурен в онова, което предстоеше да се случи, и сега бе ред на Тей да намери начин да убеди елфите.

Пътят му описваше змийски извивки през горите на Западната земя, като избягваше гъстите дъбрави, промъкваше се покрай малки езера и по бреговете на виещи се поточета, издигаше се и се спускаше, заедно с извивките на терена. Слънчевата светлина обагряше с петнисти шарки горите и изписваше линии по високите дънери и туфичките диви цветя — дълги пръсти светлина насред сенките. И като малки знаменца те приветстваха Тей с добре дошъл у дома. В отговор той се сви в наметалото си, усещайки как слънцето се спуска като топла мантия върху широките му плещи.

Срещаше и други пътници, мъже и жени, тръгнали до съседни села и домове, търговци и занаятчии, пътуващи по работа до различни места. Някои му кимаха или помахваха за поздрав, други просто го подминаваха. Но всички бяха елфи, а той отдавна не бе бил на място, населявано само от подобни нему, от много дълго време. Сега това му изглеждаше някак странно — толкова себеподобни и нито един различен.

Вече наближаваше Арборлон в мудните, протяжни часове на ранния следобед, а горещината на късния пролетен ден бе тежка и натрапчива дори и в хладината на горите, когато един конник се появи пред него. Новодошлият изплува от ослепителната светлина на настъпващото утро и се спусна към него в галоп, наметалото и косата му се развяваха от вятъра. Замаха бясно с едната си ръка и буйният му вик разкъса тишината. Тей го позна веднага. Широка усмивка грейна на лицето му и той помаха нетърпеливо в отговор и пришпори коня си напред. Двамата се срещнаха сред виещи се облаци прах, дръпнаха юздите на конете си и скочиха на земята, нетърпеливи да се прегърнат.

— Самият Тей Трифънйъд, от плът и кръв! Новодошлият обви ръце около високия, дългурест Тей, вдигна го като дете, завъртя го веднъж и после го пусна с грухтене.

— По дяволите — изръмжа той. — Ти сигурно не си правил нищо друго, освен да ядеш, докато те нямаше! Тежък си като кон!

Тей стисна десницата на най-добрия си приятел.

— Не съм аз натежал, а ти си станал по-слаб, хаймана с хаймана!

Другият отвърна на ръкостискането му и каза:

— Добре дошъл у дома, все пак. Липсваше ми!

Тей отстъпи, за да го разгледа по-добре. Не бе виждал Джърл Шанара от цели пет години. Предположи, че е липсвал най-много на него, дори повече, отколкото на близките си, защото той беше най-старият му приятел. Бяха израсли заедно в Западната земя, бяха неразделни. Джърл бе единственият човек, на когото можеше да каже всичко, единственият, на когото можеше да довери живота си. Връзката между тях беше изкована в детството им и бе издържала дори в годините на раздяла, докато Тей беше в Паранор, а Джърл бе останал тук. Като първи братовчед на Куртан Балиндарох, неговата служба при трона бе предопределена още с раждането му.

Джърл Шанара бе роден воин. Имаше твърде внушителна физика за елф — едър, със силни крайници, с бързи като на котка рефлекси, изненадващи за размерите му, и инстинкти на боец. Беше започнал да се обучава в бойните умения почти откакто бе проходил, обичаше двубоите и беше напълно пристрастен към възбудата и предизвикателството на битките. Но в него имаше нещо много повече от силата и изключителната му физика. Той бе бърз и хитър. Можеше да бъде безмилостен съперник. Бе изумително отдаден на работата си. Винаги изискваше от себе си най-доброто, без значение от важността на задачата или пък дали има кой да оцени усилията му. Но най-важното от всичко беше, че Джърл Шанара не изпитваше никакъв страх. Може би това качество му бе вродено или бе продукт на възпитанието му, или пък на двете, но Тей никога не беше виждал приятеля си да отстъпва пред каквото и да било.